Г. Хегел, „Лекции по философия на религията“

Намерих за необходимо да направя религията сама за себе си предмет на философско разглеждане и да прибавя това разглеждане като една особена част към цялото на философията. Но, за да осъществя този увод, най-напред ще изложа, А., раздвоението на съзнанието, което поражда нуждата, която трябва да удовлетвори нашата наука, и ще опиша отношението на нашата наука към философията и религията, както и към присъщите на епохата принципи на религиозното съзнание. След като, после, В., засегна някои предварителни въпроси, които се получават от онези отношения на нашата наука, С., ще дам нейното подразделение. Най-напред трябва изобщо да напомня за това, какъв предмет имаме пред себе си във философията на религията и каква е нашата представа за религията. Знаем, че в религията се изтръгваме от временното и че за нашето съзнание тя е онази сфера, в която всички загадки на света са разрешени, всички противоречия на по-дълбоко проникващата мисъл са разбулени, всички болки на чувството заглъхват, сферата на вечната истина, на вечния покой, на вечния мир. Това, благодарение на което човекът е човек, е мисълта изобщо, конкретната мисъл, по-точно това, че; от него като дух после изхождат многообразните разновидности на науките, изкуствата, интересите на неговия политически живот, взаимоотношения, които се отнасят до неговата свобода, до неговата воля. Но всичките тези многообразни форми и по-нататъшни преплитания на човешките взаимоотношения, дейности, наслади, всичко, което има стойност за човека и заслужава да бъде уважавано от него, в което той търси своето щастие, своята слава, своята гордост, намира своето последно средоточие в религията, в мисълта, съзнанието, чувството за Бога.

Ето защо Бог е началото на всичко и краят на всичко; както всичко произлиза от тази точка, така всичко се и връща в нея; а Tой е също така центърът, който оживотворява, одухотворява всичко, внася душа във всичките онези форми в тяхното съществуване и така ги запазва. В религията човекът поставя себе си в отношение към този център, в който се сливат всички други негови отношения, а с това той се издига до най-високата степен на съзнанието и в сферата, която е свободна от отношението към нещо друго, е безусловно задоволяващото, безусловното, свободното, и е крайна цел за самата себе си. Ето защо религията като заниманието с тази последна крайна цел е безусловно свободна и е цел сама за себе си, защото в тази крайна цел се връщат всички други цели и пред нея изчезват целите, които преди това са имали валидност сами за себе си. Пред нея не устоява никоя друга цел и единствено в нея всички други цели намират своето оправдание. В сферата, в която духът се занимава с тази цел, той се разтоварва от всяка крайност и намира последното удовлетворение и освобождаване; защото тук духът се отнася вече не до нещо друго и ограничено, а до неограниченото и безкрайното, а това е едно безкрайно отношение, отношение на свобода, то вече не е отношение на зависимост; тук неговото съзнание е абсолютно свободно и самото то е истинско съзнание, тъй като е съзнание за абсолютната истина. Определено като усещане, това отношение на свобода е насладата, която наричаме блаженство; като дейност то не прави нищо друго освен това, че манифестира честта на Бога и разкрива неговото величие, а за човека в това отношение става въпрос вече не за самия него, за неговия интерес, за неговата суета, а за абсолютната цел.

Всички народи знаят, че религиозното съзнание е това, в което те притежават истина, и те винаги са смятали религията за свое достойнство и за празник на своя живот. Ние изоставяме онова, което събужда в нас съмнение и страх, всяка тревога, всяка грижа, всички ограничени интереси на крайността върху пясъчния нанос на временността и както, изкачили се на най-високия връх на една планина, далеч от всяка определена гледка на земното, спокойно отклоняваме поглед от всички ограничения на ландшафта и на света, така става и с духовния взор, когато човекът, изтръгнал се от суровостта на тази действителност, я смята само за една привидност, която в тази чиста сфера отразява своите нюансировки, разлики и светлини смекчени до вечно спокойствие. В тази сфера на духа бликат потоците на забравата, от които пие Психе, в които тя потопява всяка болка и тук мрачините на този живот се смекчават до едно съновидение и се проясняват до чисто очертание за светлия блясък на вечното. Този образ на абсолютното може да даде на религиозното благоговение повече или по-малко присъстваща жизненост, достоверност, наслада или да бъде представен като нещо бленува- но, далечно, отвъдно, на което се надяваме, и все пак той винаги остава увереност и сияе като нещо божествено във временното настояще и дава съзнанието за действеността на истината също редом с изпълненото със страх, което тук, в тази сфера на временността, още измъчва душата. Вярата познава този образ като истината, като субстанцията на наличните съществувания и това съдържание на благоговението е онова, което одушевява сега присъстващия свят, проявява своята действеност в живота на индивида и го управлява в неговите желания и действия. Такъв е общият възглед, общото усещане, съзнание или както и да го наречем – за религията.

Георг Хегел, „Лекции по философия на религията, С., Изд. Изток-Запад, 2010.