Нашата воля не се удовлетворява
от никое благо, ако знаем, че освен това благо има и някакво друго: значи тя ще бъде удовлетворена единствено от
онова благо, отвъд което няма никакво благо. А какво е то, ако не Бог? Така
че интелектуалното дирене и афектът на волята могат да се успокоят единствено в
Бога; следователно единствено в Бога е
блаженството на човека, а това следва от принципа, че никоя вещ не може да
намери покой другаде, освен в собствената си причина; и тъй като единствен Бог
е собствената причина на душата, то душата намира покой единствено в Бога. Но
този въпрос сме разгледали по-подробно в “Платоновата теология за безсмъртието
на душите”.
От друга страна, две са
действията на душата спрямо Бога: тя
вижда Бога чрез интелекта, а чрез волята се сърадва на познатия Бог. Платон
нарича виждането “амброзия”, радостта - “нектар”, интелекта и разсъдъка - двете
“крила”, с които се въздигаме към Бога като към Отец и отечество. Затова - казва
той - когато чистите души отлетят на небето, те се хранят там на божествената
трапеза с амброзия и нектар. В това щастливо състояние радостта превъзхожда съзерцанието, защото колкото по-голяма е
заслугата ни пред Бога в тоя живот, доколкото го обичаме, а не доколкото го
изучаваме, толкова по-голяма ще бъде в отвъдния наградата ни за любовта, а не
за изследването.
* * *
И тъй като - както споменахме
по-горе - силата на познанието е в
различаването, а силата на любовта - в единението, ние се съединяваме с
Бога по-близко чрез любовната радост, която ни преобразува във възлюбения Бог,
отколкото чрез познанието; и както добър става не този, който вижда, а този,
който желае доброто, тъй и душата става
божествена не от това, че разглежда Бога, ами от това, че го обича - също
както материята става огън не защото получава светлина от огъня, ами защото
получава топлина.
* * *
Движението на разумните души е
свободно и, като свободно, то може да прекрачи всяка крайна граница, да
достигне до онова, което е заслужило, и даже да надмине в блаженството си някои
от ангелите. Но ние можем да ги надминем по-скоро в любовта и радостта,
отколкото в познанието: защото познавайки
Бога, ние стесняваме неговата пространност до познавателните възможности на
нашия ум, а обичайки Го, разширяваме
ума до безмерните широти на Божествената благост. В първия случай свеждаме Бога към себе си, във втория себе си
възвеждаме към Бога: защото, наистина, ние знаем само толкова, колкото сами
схващаме, ала обичаме и това, което сами сме съзряли, и онази Божествена
благост, която допускаме като налична отвъд доловимото чрез нашия поглед. Ние съзираме бездната на Божествената
безпределност, само че слабо и смътно, но я възлюбваме горещо и силно, и
също така ѝ се радваме.
* * *
Различните души се наслаждават на различните Божии добродетели и идеи: всяка душа вкусва най-напред от
онази добродетел, която в този живот е обичала повече от останалите и на която
е подражавла според силите си. Но всички те се наслаждават на целия Бог: защото
той целият е във всякоя своя идея, а целия Бог и по по-съвършен начин
притежават ония, които го съзират в по-съвършена идея.
* * *
Блажената душа никога не може да
бъде отделена от Бога: нелепо е да се твърди, че това може да стане насила
(защото нима е възможно насилие върху обхванатата от безкрайното Божие
могъщество душа?) или пък по волята на самата душа. Защото ако основанието за
движението на волята към нещо е единствено благото, то когато веднъж е
достигнала и познала онова, в което е
цялото основание за благото, тя никога не би се насочила към нещо друго; и
тъй като в природата на благото е да насочва към себе си силата на желанието,
то от това следва, че безкрайното благо
ще я насочва към себе си без край; и тъй като, най-сетне, волята се
успокоява едва в онова, което оценява като благо, то в Безкрайното Благо тя ще се успокои завинаги.
---
Няма коментари:
Публикуване на коментар