Карл Ясперс, „Осевото време“

Карл Ясперс

На Запад философията на историята възниква на основата на християнската вяра. Във великолепните творби на Августин, та до Хегел тази вяра видя Божия ход в историята. Деяния на Божие откровение са решаващите преломи. Това и Хегел го е казал: Цялата история отива към Иисус и иде от него; появата на Божия Син е оста на световната история. Нашето летоброене е всекидневното потвърждение на тази християнска структура на световната история.

Християнската вяра обаче е една вяра, не – вярата на човечеството. Недостатъкът тук е, че такъв възглед за универсална история може да има валидност само за вярващи християни. Но и на Запад християнинът не е свързал своето емпирично схващане на историята с тази вяра. За него една верска догма не е твърдение от емпиричното вникване в действителния ход на историята. За християнина свещената история се е отделяла като различна по смисъл от профанната. Вярващият християнин също е можел да изследва дори самото християнско предание така, както други емпирични предмети.

Една ос на световната история, в случай че я има, би могла да бъде емпирически намерена като фактическо състояние, което като такова може да бъде валидно за всички хора, също и за християните. Тази ос трябва да се търси там, където са възникнали предпоставки човек да стане такъв, какъвто е; където с изключителна плодотворност е протичало такова формиране на човешкото битие, което, независимо от определеното религиозно съдържание, е можело да стане толкова убедително – ако не чрез своята емпирична неопровержимост, то при всички положения заради определена емпирична основа за Запада, за Азия, изобщо за всички хора – така че за всички народи да бъдат намерени общите рамки за разбирането на тяхната историческа значимост.

Тази ос на световната история би трябвало да се отнесе към 500 г. пр. Хр., по времето на протичащия между 800-ната и 200-ната година духовен процес. Тогава е най-дълбокият прелом на историята. Тогава се появява типът човек, който се запазва и до ден днешен. Това време за по-кратко ще наричаме „Осево време”.

Характеристика на Осевото време

По това време се случват накуп необикновени неща. В Китай живеят Конфуций и Лао Дзъ, възникват всички направления на китайската философия, мислят Мо Ди, Чжуан Дзъ, Ле Дзъ и много други; в Индия възникват Упанишадите, живее Буда, развиват се, както в Китай, всички философски възможности – от скептицизма, та до материализма, до софистиката и до нихилизма; в Иран Заратустра учи на светоглед, който налага борбата между доброто и злото; в Палестина се появяват пророците – от Илия, през Исаия и Иеремия, та до Второисаия; в Гърция пък това е времето на Омир, на философите Парменид, Хераклит, Платон, на трагиците, Тукидид и Архимед. Всичко, което с такива имена е само загатнато, е извисявало ръст през тези малко на брой векове приблизително по едно и също време в Китай, Индия и Западна Европа, без да са знаели един за друг.

Новото в тази епоха във всичките три свята е, че човекът осъзнава битието в цялост, самия себе си и своите граници. Той изпитва страховитостта на света и собственото си безсилие; поставя радикални въпроси; изправен пред бездната, напира към освобождение и спасение. Схващайки със съзнание своите граници, той си поставя най-върховните цели; узнава безусловността в глъбта на Бъденето-себе-си и в яснотата на трансценденцията.

Това е ставало в рефлексията. Осъзнатостта още веднъж е направила съзнанието осъзнато, мисленето се насочило към мисленето. Възникнали духовните борби с опитите да бъде убеждаван Другият чрез съобщаване на мисли, основания, изживявания. Били опитани най-противоречащи си една на друга възможности. Дискусия, партийно строителство, разцепване на духовното, което обаче се взаимоотнасяло в противоположното, довели до възникване на безпокойство и движение, граничещи с духовния хаос.

В тази епоха били породени основните категории, в които ние до ден днешен мислим, и били сътворени наченките на световните религии, с които и до днес хората живеят. Във всеки един смисъл била направена стъпката към универсалното.

Чрез този процес били подлагани на проверка, поставени под въпрос и разгадавани неосъзнато валидни до този момент представи, нрави и състояния. Всичко попадало в един водовъртеж. И доколкото унаследената субстанция била все още жива и действителна, то тя била осветлявана в нейните явления и с това – преобразувана.

Карл Ясперс, „За произхода и целта на историята“, С., Изд. „Анубис, 2012 г.