четвъртък, 21 април 2016 г.

Рудолф Ото, "Идеята за святото" (Втора глава - Нуминозното)

Втора глава

НУМИНОЗНОТО

Тук ще се опитаме да разгледаме нуминозното с оглед на особената категория свято. Святото е преди всичко тълковна и оценъчна категория, която се появява в областта на религията само така, наисти­на, навлиза и в други сфери, например етиката, без обаче да произтича от тях; тя е комплексна и като такава включва един напълно своеобразен по вид момент, който се изплъзва от рационалното в приетия по-горе смисъл и който предс­тавлява една неизразима трудност, доколкото е съвършено недостъпен за обхващането му като понятие (също както в съвсем друга област е случаят с „красивото“).

1. Това твърдение би било погрешно по начало, ако свя­тото се възприемеше в смисъла, даден му от езика на фило­софията, а обикновено и от този на теологията. Причината е именно в навика да употребяваме думата „свят“ в преносен и никога в прекия и първичния му смисъл. Схващаме го като абсолютната нравствена оценка, като нещо, което е съвър­шено добро. Така и Кант нарича свята воля онази, която без колебание, подтикната от дълга, се подчинява на моралния закон; докато всъщност това би било просто съвършената морална воля. По същия начин се говори и за святостта на дълга или на закона, докато в действителност се има пред­вид само нейната практическа необходимост, всеобщата й обвързаност. Подобна употреба на думата „свят“ не е строга и прецизна. Съгласни сме, че тя включва всичко казано до­тук, обаче по отношение на нашето чувство съдържа и един ясно изразен придатък, който ще бъде откроен и изтъкнат.
Въпросът се състои по-скоро в това, че думата свято и нейните езикови еквиваленти в семитски, латински, гръцки и други древни езици са определяли първоначално и предим­но само този придатък, като изобщо не са разглеждали и не са се занимавали с момента на моралното, било предвари­телно, било изключително с него. Тъй като езиковото ни чув­ство несъмнено поставя нравственото в кръга на святото, то би било полезно при издирването на онази специфична осо­бена съставна част, поне за времето на нашето проучване, да измислим специално име, което да определи думата свято без неговия нравствен момент, и както добавям веднага, и без неговия рационален момент изобщо.

Това, за което говорим и което ще се опитаме да откро­им, а именно, да го доближим до нашето чувство, живее във всички религии като тяхна най-съкровена същност и без не­го те изобщо не биха били религии. С особена сила обаче живее в семитските религии, а оттам продължава да същес­твува великолепно в библейските. Там то има свое собстве­но име: qādosch, на което отговарят hagios и sanctus, а още по-точно sacer. Положително, тези имена и на трите езика включват в себе си и „доброто“, и абсолютно доброто, имен­но, достигналото най-високото стъпало на развитие и зря­лост на идеята. А тогава ние го превеждаме като „свято“. Обаче в началото „святото“ е постепенно етическо схематизиране и изпълване със съдържание на един своеобра­зен първичен чувствен рефлекс, който като такъв може да бъде безразличен към етическото и да се преценява сам по себе си, самостоятелно. В началните стадии на развитие на този момент всички тези изрази означават безспорно нещо напълно различно от доброто и това е всеобщо признато от днешните изследователи. С право се смята за рационалис­тично претълкуването в случаите, когато qādosch се тълкува просто като добро.

2. И така, при открояването на този момент се налага да се намери име, което да фиксира преди всичко неговата спе­цифична природа, и второ, да даде възможност да се добавят и определят евентуалните му подвидове или степени на раз­витие. Затова аз най-първо ще образувам думата нуминозно (щом от omen[1] може да се създаде ominos[2], защо не и от numen – numinös), и ще говоря за една тълковна и оценъчна катего­рия със своеобразен нуминозен характер, също и за една ду­шевна нагласа към нуминозното, която действа всякога, когато първата се прилага, т.е. където един обект се тълкува като нуминозен. Тъй ка­то тази категория е изцяло sui generis, тя като всяка първич­на и основна даденост не се поддава на определяне в строгия смисъл на думата, а само на разясняване. На слушателя мо­же да се помогне само като се направи опит чрез разяснява­не да се насочи към онази точка на собствената си душев­ност, където после тя трябва да се раздвижи, да произлезе и се осъзнае от него самия. Възможно е този метод да се подк­репи, като се посочи някое нейно подобие или характерна противоположност, която се среща в други, вече познати и близки душевни сфери, а после се добави: „Нашето X не е точно това, ала е сродно нему и противоположно на онова. Няма ли да се досетиш сам ти?“ Или това ще рече: Строго погледнато, нашето X не се изучава, а само подтиква, про­бужда – както всичко, идещо „от духа“.


Рудолф Ото, "Идеята за святото", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2013.



[1] Предзнаменование. – Б. пр.
[2] Съмнително, подозрително – Б. пр.

Няма коментари:

Публикуване на коментар