Втора глава
НУМИНОЗНОТО
Тук ще се
опитаме да разгледаме нуминозното с оглед на особената категория свято. Святото е преди всичко тълковна и
оценъчна категория, която се появява в областта на религията само така, наистина,
навлиза и в други сфери, например етиката, без обаче да произтича от тях; тя е
комплексна и като такава включва един напълно своеобразен по вид момент, който
се изплъзва от рационалното в приетия по-горе смисъл и който представлява една
неизразима трудност, доколкото е съвършено недостъпен за обхващането му като понятие
(също както в съвсем друга област е случаят с „красивото“).
1. Това
твърдение би било погрешно по начало, ако святото се възприемеше в смисъла,
даден му от езика на философията, а обикновено и от този на теологията.
Причината е именно в навика да употребяваме думата „свят“ в преносен и никога в
прекия и първичния му смисъл. Схващаме го като абсолютната нравствена оценка,
като нещо, което е съвършено добро. Така и Кант нарича свята воля
онази, която без колебание, подтикната от дълга, се подчинява на моралния
закон; докато всъщност това би било просто съвършената морална воля. По същия
начин се говори и за святостта на дълга или на закона, докато в действителност
се има предвид само нейната практическа необходимост, всеобщата й обвързаност.
Подобна употреба на думата „свят“ не е строга и прецизна. Съгласни сме, че тя
включва всичко казано дотук, обаче по отношение на нашето чувство съдържа и
един ясно изразен придатък, който ще бъде откроен и изтъкнат.
Въпросът се
състои по-скоро в това, че думата свято и нейните езикови еквиваленти в
семитски, латински, гръцки и други древни езици са определяли първоначално и
предимно само този придатък, като изобщо не са разглеждали и не са се
занимавали с момента на моралното, било предварително, било изключително с
него. Тъй като езиковото ни чувство несъмнено поставя нравственото в кръга на
святото, то би било полезно при издирването на онази специфична особена
съставна част, поне за времето на нашето проучване, да измислим специално име,
което да определи думата свято без неговия нравствен момент, и както добавям
веднага, и без неговия рационален момент изобщо.
Това, за
което говорим и което ще се опитаме да откроим, а именно, да го доближим до
нашето чувство, живее във всички религии като тяхна най-съкровена същност и без него те изобщо не
биха били религии. С особена сила обаче живее в семитските религии, а оттам продължава да съществува
великолепно в библейските. Там то има свое собствено име: qādosch, на което
отговарят hagios и sanctus, а още по-точно sacer. Положително, тези имена и на
трите езика включват в себе си и
„доброто“, и абсолютно доброто, именно, достигналото най-високото стъпало на
развитие и зрялост на идеята. А тогава
ние го превеждаме като „свято“. Обаче в
началото „святото“ е постепенно етическо схематизиране и изпълване със
съдържание на един своеобразен първичен чувствен рефлекс, който като такъв
може да бъде безразличен към етическото и да се преценява сам по себе си,
самостоятелно. В началните стадии на развитие на този момент всички тези изрази
означават безспорно нещо напълно различно от доброто и това е всеобщо признато
от днешните изследователи. С право се смята за рационалистично претълкуването
в случаите, когато qādosch се тълкува просто като добро.
2. И така,
при открояването на този момент се налага да се намери име, което да фиксира
преди всичко неговата специфична природа, и второ, да даде възможност да се
добавят и определят евентуалните му подвидове или степени на развитие. Затова
аз най-първо ще образувам думата нуминозно
(щом от omen[1] може да
се създаде ominos[2], защо
не и от numen – numinös), и ще говоря за една тълковна и оценъчна категория
със своеобразен нуминозен характер, също и за една душевна нагласа към
нуминозното, която действа всякога, когато първата се прилага, т.е. където един
обект се тълкува като нуминозен. Тъй като тази категория е изцяло sui generis,
тя като всяка първична и основна даденост не се поддава на определяне в
строгия смисъл на думата, а само на разясняване. На слушателя може да се
помогне само като се направи опит чрез разясняване да се насочи към онази
точка на собствената си душевност, където после тя трябва да се раздвижи, да
произлезе и се осъзнае от него самия. Възможно е този метод да се подкрепи,
като се посочи някое нейно подобие или характерна противоположност, която се
среща в други, вече познати и близки душевни сфери, а после се добави: „Нашето
X не е точно това, ала е сродно нему и противоположно на онова. Няма ли да се
досетиш сам ти?“ Или това
ще рече: Строго погледнато, нашето X не се изучава, а само подтиква, пробужда
– както всичко, идещо „от духа“.
Рудолф Ото, "Идеята за святото", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2013.
[1] Предзнаменование. – Б. пр.
[2] Съмнително, подозрително – Б.
пр.
Няма коментари:
Публикуване на коментар