сряда, 22 ноември 2017 г.

Универсалната любов, Пиер Теяр дьо Шарден

УНИВЕРСАЛНАТА ЛЮБОВ
(Из "Човешкият феномен")

Обикновено ние разглеждаме (и то с каква изтънченост на анализа) само чувствената страна на любовта: радостите и мъките, които ни причинява. Тук, за да определя най-висшите фази на Човешкия феномен, ще ми се наложи да я разгледам в нейния естествен динамизъм и в еволюционното ѝ значение.
Разгледана в своята пълна биологична реалност (сиреч като афинитет на едно същество към друго), любовта не е присъща само на Човека. Тя представлява общо за целия Живот качество и като такова тя съчетава, по разновидности и по степени, всички форми, приемани последователно от организираната материя. При Бозайниците, които са много близо до нас, ние я разпознаваме лесно, както и различните ѝ проявления: половия нагон, бащиния и майчиния инстинкт, социалната солидарност и т. н. По-нататък, или по-надолу по дървото на живота, аналогиите стават все по-малко ясни. Те се размиват, докато станат напълно недоловими. Но именно тук е мястото да повторя това, което казвах за “Вътрешната страна на Нещата”. Ако в едно, без съмнение крайно рудиментарно, но пораждащо се състояние, та дори и в това на молекулата, не съществуваше една вътрешна склонност към съединяване, то щеше да е физически невъзможно любовта да се появи по-нагоре, при нас, в хармонизирано състояние. По-нататък, за да установим със сигурност присъствието ѝ у нас, ние трябва да предположим наличието ѝ, най-малко вътрешно активното, във всичко, което е. И действително, достатъчно е да съзрем целеустремения подем на съзнанието навсякъде около нас и ще се уверим, че тя е навсякъде. Платон също го е почувствал и изразил в своите “Диалози”. По-късно, с мислители като Николай Кузански, философията на средновековието се е върнала технически отново към същата идея. Под въздействието на любовта именно фрагментите на Светът се търсят един другиго, за да се постигне Света. В това няма метафора и то е нещо много повече от поезия. Дали ще да е сила или пък крива, универсалното привличане на телата, от което всички сме дотолкова засегнати, е само опакото или сянката на това, което реално движи Природата. За да съзрем “изначалната” космическа енергия, е нужно, доколкото Нещата притежават вътрешна страна, да се спуснем във вътрешната или радиалната зона на духовните привличания.


Любовта във всички нейни нюанси не е нищо по-различно от повече или по-малко непосредствена следа, оставена в сърцето на елемента от психическата Конвергенция на Вселената към самата себе си.
А не е ли това, ако се не лъжа, лъчът светлина, който би ни помогнал да виждаме по-ясно около самите нас?
Ние страдаме и се тревожим, установявайки, че съвременните опити за колективизация на Човечеството не достигат, противно на предвижданията на теорията и на нашите очаквания, до нищо повече от упадък и поробване на съзнанията. - Но по какъв път сме вървели досега към единението? Едно материално положение, което да защитаваме. Разкриването на един нов индустриален отрасъл. По-добри условия за някоя необлагодетелствана социална класа или нация... Това са единствените и съвсем посредствени области, на основата на които сме се опитвали да се сближим. Какво чудно има тогава, че, следвайки животинските общности, ние се механизираме посредством самия ход на нашето съобщение. Дори в най-висшия акт на изграждането на Науката (поне докато той си остава чисто умозрителен и абстрактен) душите ни се сблъскват косвено и като че ли по обиколен път. Едно все още повърхностно съприкосновение - и следователно опасност от още една зависимост... Единствено любовта по простата причина, че единствено тя прониква и съединява съществата в тяхната същност, е способна - и това е факт от всекидневния опит, да завърши съществата като такива, обединявайки ги. Всъщност в кой точно миг двама влюбени постигат най-пълно притежание на самите себе си, ако не в този, когато се мислят като напълно изгубени един в друг? Действително магическото въздействие, определяното като противоречиво действие на “индивидуализирането” в тотализацията, любовта – не се ли осъществява тя във всеки миг в двойката, в екипа, около нас? И защо това, което се извършва всекидневно около нас в умален мащаб, да не би могло да се повтори някой ден в мащабите на Земята?


Човечеството; Духът на Земята; Синтезът на индивидите и на народите; парадоксалното Примирение на Елемента и Цялото, на Единството и Множествеността: за да добият плът в света, тези неща, наричани утопични и въпреки това биологично необходими, няма ли да е достатъчно да си представим, че нашата способност да обичаме се развива дотам, че да обгърне тоталността от хората по Земята?
Но дали, ще ни кажат тогава, не се целите в невъзможното? Всичко, което може да направи човек, нали така, е да дари любовта си на едно или на неколцина немногобройни човешки същества. Сърцето не би могло да побере нищо повече от тях и в един по-голям обхват не остава място за нищо друго освен за хладна справедливост и хладен разум. Да обичаш всичко и всички - противоречиво и измамно действие, което в крайна сметка води до необичането на всичко.


Но в такъв случай, бих отвърнал аз, ако една универсална любов, както твърдите, е невъзможна, какво ли означава този неудържим инстинкт в сърцата ни, който ни влече към Единството всеки път, щом се възбуди нашата страст? Усещането за Вселената, усещането за Цялото; носталгията, която ни обхваща пред лицето на Природата, пред Красотата, в Музиката – очакването и чувството за едно велико Присъствие. Като изключим “мистиците” и техните анализатори, как се е получило така, че психологията е пренебрегнала дотолкова това фундаментално трептение, чийто тембър е долавян от опитното ухо в основата, или по-скоро на върха, на всяко силно чувство? Резонанс на Всичко – основна нота в чистата Поезия и чистата Религия. И още веднъж, какво издава този феномен, породен ведно с Мисълта и нарастващ с нея, ако не едно дълбоко съгласие на две реалности, които се търсят: отделената частица, която трепти при сближаването си с Останалото? Често ние си представяме, че с любовта на мъжа към жената, към децата му, към приятелите му и в известна степен към родината му се изчерпват различните естествени форми на любовта. Но от този списък отсъства именно фундаменталната форма на страстта: тази, която тласка един към друг под натиска на една затваряща се Вселена елементите на Цялото. Афинитетът, а впоследствие и космическото чувство.


Универсалната любов - тя е не само нещо психологически възможно, но е единственият завършен и окончателен начин, по който бихме могли да се обичаме.
А сега, когато установихме това, как да обясним, че около нас наглед все повече и повече нарастват ненавистта и отблъскването? Ако в нас се е струпала една толкова силна виртуалност за единение, какво очаква тя, та не преминава към действие?
Това несъмнено се получава, защото едва преодолявайки “антиперсоналисткия” комплекс, който ни сковава, ние бихме могли да приемем възможността, реалността на един Любещ и Любим на върха на Света, над главите ни. Доколкото поглъща или поне изглежда, че поглъща индивида, Колективът убива любовта, която е била на път да се породи. Като такъв Колективът в своята същност е нелюбим. Ето откъде се провалят филантропиите. Здравият смисъл има право. Невъзможно е да се отдадеш на Анонимното Множество. Но нека, обратно, Вселената приеме занапред за нас едно определено лице и сърце, да се персонифицира, така да се каже. И веднага в атмосферата, създадена от това огнище, елементарните привличания ще се окажат в разцвет. И тогава без всякакво съмнение под натиска на една затваряща се Земя ще бликнат наяве огромните, все още дремещи енергии на привличане между човешките молекули.
Откритията, направени през последния век, доведоха до нов решаващ тласък посредством унитарните си перспективи в нашата представа за Света, в представата ни за Земята, в представата ни за Човека. Оттам и разцветът на съвременния пантеизъм. Но този тласък, ако не ни извежда до някого, само отново ще ни потопи в свръхматерията.
За да се превърне в успех провалът, който ни заплашва, за да се извърши съглашението на човешките монади, е необходимо и достатъчно, продължавайки нашето знание до последен предел, да припознаем и да приемем като необходими за затварянето и уравновесяването на пространството и времето не само някакво си неясно съществуване в бъдещето, но и още (и именно върху това искам да наблегна) настоящата реално и излъчването от онзи тайнствен Център на нашите центрове, наименуван от мен Омега.

Пиер Тейар дьо Шарден

ПРИЗНАЦИТЕ НА ТОЧКАТА ОМЕГА

След крайното си, довеждащо я понякога до изпадане в заблуда увлечение по прелестите на Анализа, модерната мисъл най-сетне отново започва да си възвръща навика да се обръща към еволюционно-творческата функция на Синтеза. В молекулата, започва да прозира тя, има определено повече, отколкото в атома; в клетката - повече, отколкото в молекулите; в социалното - повече, отколкото в индивидуалното; в математическите построения - повече, отколкото в изчисленията и теоремите... На всяка последваща степен на съчетание се появява нещо несводимо към отделните елементи, както сме склонни да допуснем понастоящем в един нов порядък; а оттук съзнанието, животът, мисълта вече не са далеч от постигането на правото на научно съществуване. Но все пак Науката е още далеч от признанието на присъщата стойност на независимостта и устойчивостта на това “нещо”: нима, породени посредством невероятното стечение на обстоятелствата за едно неустойчиво свързано построение и без да създават при възникването си някакъв измерим прираст на енергия, “синтезираните същества” не са опитно най-прекрасното, но и най-крехкото от нещата? И как биха могли те да предхождат или да надживеят мимолетното съединение на частици, в които току-що се е вложила душата им? В крайна сметка и въпреки полузагатването за духовното физиката и биологията все още се обръщат към елементарното – отново по посока на безкрайно разредената материя, - за да открият Вечното и Великото Устойчиво.
Изхождайки от това състояние на духа, идеята за подготвянето на някаква Душа на душите във връхната точка на Света не е толкова чужда на възгледите на съвременния човешки разум, колкото би могло да изглежда. В крайна сметка има ли друг начин нашата мисъл да обобщи Принципа на Появяването? Но същевременно, тъй като тази Душа, съвпадаща с една много малко вероятна среща на съвкупността от елементи и причини, би могла да се образува, както се разбира или подразбира, единствено в крайно отдалеченото бъдеще, и то в пълна зависимост от обратимите закони на Енергията.
И така точно тези две ограничения (отдалеченост и неустойчивост) по мое мнение са несъвместими със същността и действието на Омега и от които по две положителни причини - едната Любовта, а другата Свръхживотът - бих искал да докажа, че трябва последователно да се освободим.




По причина на Любовта, на първо място. - Изразена в понятията на вътрешната енергия, космичната функция на Омега се състои в това да породи и поддържа под своето излъчване единодушието, на мислещите частици на Света. Върху това се спряхме преди малко. Но как би могла да упражнява това си действие, ако - любеща и любима - тя не Съществуваше по някакъв начин още отсега? Любовта, споменах аз, умира при досега до Безличното и Анонимното. Тя запада също толкова сигурно с отдалечението в Пространството - и още повече с различието във Времето. За да е възможна Любовта, е нужно съвместно и едновременно съществуване. Никога следователно, колкото и възхитителен да е предполагаемият ѝ образ, Омега не би могла дори просто да уравновесява действието на привличане или отблъскване при хората, ако не действаше с еднаква сила, сиреч от неизменно същата Близост. - В любовта, както и при всеки друг вид енергия, силовите линии трябва да се сключват постоянно в съществуващата даденост. Идеален Център, Вероятен Център - нито едно от двете не е удовлетворително. Реален и настоящ Център на настоящата и реална Ноосфера. За да е в най-висша степен привлекателна, Омега трябва да е в най-висша степен настояща.
И по причина на Свръхживота освен това. - За да избегне заплахата от изчезване, несъвместима, както изтъкнах, с механизма на рефлексивната дейност, да отнесе към един все по-обхватен и постоянен субект събирателния принцип на резултатите, придобити посредством неговото действие: Цивилизацията, Човечеството, Духа на Земята. Приобщен към тези огромни същности с невероятно бавен еволюционен ритъм, той добива впечатлението, че се е изплъзнал на разрушителното действие на Времето.
Но с това той успява само да отложи проблема. Защото, колкото и голям да е очертаният във вътрешността на Времето и Пространството радиус, дали в края на краищата кръгът му ще успее да обхване нещо повече от куп отживелици? Докато всички наши построения се покоят с цялата си тежест върху Земята, със Земята те и ще изчезнат. Основният порок на всички форми на Вяра в Прогреса, разкриващи се в позитивистичната символика, е, че не премахват окончателно Смъртта. За какво ни е да откриваме някакъв фокус, възглавяващ Еволюцията, когато той някой ден ще трябва да се разруши?... За да удовлетворява висшите необходимости на действието ни, Омега трябва да е независима от рухването на силите, изтъкващи Еволюцията.
Настоящност, необратимост.




За да включим в последователната картина на Ноогенезата тези две същностни свойства на самостоятелния Център на всички центрове, пред духа ни се открива една-единствена Възможност - да се заемем отново с Принципа на Появяването и да го допълним. Появяването в хода на Еволюцията, както е напълно очевидно за нашия опит, се извършва само последователно и в механична зависимост от онова, което го предшества. Отпървом елементите, които се групират; после проявлението на “душата”, чието действие се разкрива от енергетична гледна точка единствено във все по-усложненото и по-висше спираловидно увиване на мощностите, предавани от веригите елементи. Радиалното действие на Тангенциалното. Пирамидата, чийто връх се поддържа отдолу... Ето какво съзираме по пътя. И ето също така начина, по който в края на процеса самата Омега се разкрива пред погледа ни, доколкото в нея намира връхната си точка развитието на синтеза. Но под този неин еволюционен облик се разкрива все още, нека бъдем внимателни, само половината от нейната същност. Бидейки последен член на поредицата, тя е същевременно и извън поредицата. Не само увенчава, но и затваря. Иначе сумата би се оказала по-малка от самата себе си - в органично противоречие с цялото действие. - Когато, преминавайки отвъд елементите, отново насочваме вниманието си към съзнателния полюс на Земята, би било недостатъчно да се каже, че той възниква от повишението на съзнанията; трябва да се добави, че ведно с това възникване той е вече възникнал. Без което той не би могъл нито да подчинява в любовта, нито да установява в непреходността. Ако по своята същност беше подвластен на Времето и Пространството, които обединява, той нямаше да е Омега.
Самостоятелност, настоящност, необратимост и следователно в крайна сметка - трансцендентност; четирите признака на Омега.
По такъв начин се доочертава без всякакво усилие недовършената схема, в която се опитвахме още в началото на този труд да вложим сложната енергетика на нашата Вселена.
Първо - вече държим в ръце принципа, който ни беше нужен за обяснението било на непоколебимия ход на нещата към все повече съзнание, било парадоксалната здравина на най-неустойчивото: това е Омега. Противно на привидностите, все още приемани от физиката, Великото Устойчиво не е отдолу - в инфраелементарното, а отгоре - в ултрасинтетичното. Именно и единствено посредством своята тангенциална обвивка Светът се разсейва в материята под въздействието на случайността. Посредством своето радиално ядро той постига своя облик и естествена устойчивост, гравитирайки, обратно на предполагаемото, по посока на божествения фокус на Духа, който го увлича напред.
Следователно нещо в Космоса се изплъзва на Ентропията - и се изплъзва все повече и повече.
В продължение на огромни периоди в хода на Еволюцията радиалното, неяснозадвижвано посредством действието на Първодвигателя, намиращ се напред, е успяло да достигне израз единствено в разсеяни групирания - животинското съзнание. И на този стадий поради отсъствието на възможност да се заловят за висшестоящата опора, чийто порядък на опростеност превъзхожда техния собствен, ядрата се разпадат едва образували се. И, напротив, веднага щом посредством Рефлексията се поражда новият тип единство - не само по-затворено и по-съсредоточено, но и многоточково, се задейства висшата физика на центровете. Станали центрове и следователно личности, елементите могат най-после да започнат да реагират непосредствено като такива на персонализиращото действие на Центъра на центровете. Да се прекоси критичната повърхност на хоминизацията за съзнанието всъщност означава да премине от дивергентното към конвергентното – сиреч в някакъв смисъл да подмени полукълбото и полюса си. Отсам тази критична “екваториална линия” е изпадането в множествеността. Оттатък - попадането в едно нарастващо, необратимо единение. Веднъж образувал се, рефлексивният център би могъл да се изменя единствено вглъбявайки се в самия себе си. Външно, разбира се, Човекът се разрушава точно както и животното. Но и тук, и там има обратно действие на феномена. В животното посредством смъртта радиалното се поглъща от тангенциалното. При Човека то се изплъзва и се освобождава. Бягство извън Ентропията, посредством насоченост към Омега. Хоминизирана е дори самата смърт!


По такъв начин, начевайки от зрънцата на Мисълта, съставляващи истинските и неунищожими атоми на нейната Тъкан, Вселената - Вселена, изцяло определена в своята резултанта - се изгражда нагоре, над главите ни, в посока, обратна на Материята, която изчезва: Вселена, събираща и съхраняваща не механичната Енергия, както сме си мислили, а Личностите. Една след друга, сякаш в непрестанно изпарение, “душите” около нас се отделят, понесли нагоре несъобщимия си заряд от съзнание. - Една по една и при все това не поотделно. Защото за всяка от тях поради самата същност на Омега има само една-единствена възможна точка на окончателно появяване: тази, в която под синтезиращото въздействие на персонализиращото единение, придвижвайки своите елементи по спиралите им, като същевременно самата тя се върти постъпателно, Ноосферата ще достигне колективно своята точка на конвергенция - в “Края на Света”.

Пиер Тейяр дьо Шарден, Човешкият феномен


Изд. Аргес, София, 1994.

неделя, 23 април 2017 г.

Фридрих Шлайермахер, За религията (втора реч)

Фридрих Шлайермахер
„За религията“ (Втора реч: За същността на религията)

Вероятно знаете как древният Симонид с повтарящо се и дълго колебание накарал да престане онзи, който го безпокоял с въпроса: какво били боговете. При далеч по-големия и по-обхватен въпрос "какво е религия", охотно ще започна с подобно колебание…
Ето защо не се дразнете и не го смятайте за подценяване на настоящето, когато за нагледност често ви връщам към онези по-детски времена, когато в едно по-несъвършено състояние всичко е било по-обособено и отделено; и когато аз започна направо с това, а винаги по друг път грижливо се връщам пак на това строго да предупреждавам за всяко смесване на религията с онова, което тук и там прилича на нея и с което вие винаги ще я срещнете смесена.
Ако заемете най-високата позиция на метафизиката и морала, ще намерите, че двете имат един и същ предмет с религията, а именно вселената и отношението на човека към нея. Тази еднаквост е била открай време причина за разни заблуждения; ето защо метафизиката и моралът много са проникнали в религията, а някои неща, които спадат към религията, са се скрили в метафизиката или морала под непристойна форма. Ала поради това ще повярвате ли, че тя е едно и също с едното от двете? Зная, че вашият инстинкт ви казва обратното, а това произхожда и от мненията ви, защото вие никога не признавате, че тя крачи с твърдата крачка, на която е способна метафизиката, и вие не забравяте усърдно да отбелязвате, че в нейната история има маса отвратителни неморални петна. Така че ако тя трябва да се разграничи, то въпреки същата материя тя трябва да им бъде противопоставена; тя трябва да третира тази материя съвсем другояче, трябва да изразява или разработва друго отношение на хората към тази материя, да има друг метод или друга цел: тъй като само така онова, което по материя е равно на друго, може да получи специфична природа и собствено битие. Ето защо ви питам: какво прави вашата метафизика - или ако не искате да знаете за остарялото название, което ви звучи твърде исторически - вашата трансцедентална философия? Тя класифицира вселената, дели я на такива и такива същности, издирва причините на това, което е налице и извежда необходимостта на действителното, подхваща от себе си реалността на света и неговите закони. Така че в тази област религията не бива да се промъква, не бива да се стреми да полага същности и да определя природи, да се загубва в безкрайни основания и дедукции и да изрича вечни истини. - А какво прави вашият морал? От природата на човека и отношението му към вселената той развива система от задължения, с неограничена власт повелява и забранява постъпки. Религията не бива да си позволява и това, тя не бива да ангажира вселената, за да извежда задължения, не бива да съдържа кодекс от закони - "И все пак това, което се нарича религия, изглежда се състои само от частици от тези различни области". - Наистина това е обикновено понятие. Напоследък аз ви внуших съмнение към него; сега е време да го унищожим напълно. Теоретиците в религията, които се стремят към знания за природата на вселената и на едно висше същество, чието дело е тя, са метафизици; но са достатъчно учтиви да не пренебрегнат и малко морал. Практиците, за които главното е Божията воля, са моралисти; но малко в стила на метафизиката. Вие взимате идеята за доброто и я внасяте в метафизиката като природен закон на едно неограничено същество без потребности, а идеята за едно първично същество вие взимате от метафизиката и я внасяте в морала, та това голямо дело да не остане анонимно, а пред един толкова великолепен кодекс да може да бъде гравиран образът на законодателя. Обаче смесвайте и разбърквайте колкото искате, това никога не се събира, вие напразно се стараете с материи, които не се усвояват едни други, винаги ще имате само метафизика и морал. Тази смесица от мнения за висшето същество или за света и за повелите за един човешки живот (или дори за два) вие наричате религия! А инстинктът, който търси въпросните мнения, наред с тъмните предчувствия, които са същинската последна санкция на тези повели, наричате религиозност! Но кое ви дава основание да смятате една обикновена компилация, една христоматия за начинаещи, собствено за творба, за индивид със собствен произход и собствена сила? Кое ви лава основание да го споменавате, дори ако това става само за да се опровергае? Защо не сте го разчленили на неговите части и не сте открили позорния плагиат? Бих желал да ви сплаша с някои сократовски въпроси и да ви принудя да признаете, че и в най-простите неща много добре познавате принципите, по които подобното трябва да се съчетава, а особеното - да се подчинява на общото, и че тук вие не искате да ги приложите само за да можете да се шегувате със света по един сериозен предмет. Та къде е единството в това цяло? Къде е свързващият принцип за този разнороден материал! Ако това е собствена сила на привличане, трябва да признаете, че религията е висшето във философията и че метафизиката и моралът са само нейни подчинени подразделения; тъй като това, в което две различни, но противоположни понятия стават едно, не може да бъде нищо друго освен висшето, под което спадат двете. Ако този свързващ принцип е заложен в метафизиката, ако по причини, които спадат към нея, сте признали едно висше същество като нравствен законодател, тогава ликвидирайте практическата философия и признайте, че тя, а заедно с нея и религията, е малка глава от теоретическата философия. Искате ли да твърдите обратното; тогава метафизиката и религията трябва да бъдат погълнати от морала, за който настина, след като се е научил да вярва и на стари години е благоволил да приготви на два любещи свята в най-съкровената си светиня тихо местенце, вече нищо няма да е невъзможно. Или искате например да кажете, че метафизическото в религията не зависело от моралното и последното не зависело от първото; че имало чуден паралелизъм между теоретичното и практическото и именно неговото възприемане и излагане било религия? Наистина разгадаването му не може да бъде в практическата философия, тъй като тя не се занимава с него, нито в теоретическата, тъй като последната най:старателно се стреми, доколкото е възможно, да го преследва и унищожи, което е нейна длъжност. Обаче аз мисля, че, тласкани от тази потребност, вие търсите вече от известно време една такава висша философия, в която се обединяват тези два вида и винаги сте готови да я намерите; и колко близо до нея би лежала религията! А дали философията действително би трябвало да бяга в нея, както обичат да твърдят нейните противници? Добре внимавайте какво казвате. С всичко това ще получите или една религия, която стои далеч над равнището, на което е философията в сегашно време, или трябва да бъдете толкова честни да върнете на двете ѝ части онова, което им се полага, и да признаете, че, що се отнася до религията, вие още нищо не знаете за нея. Не искам да ви възспирам в първото, тъй като не искам да заемам място, което не бих могъл да отстоявам, но вероятно ще сте готови за последното. Нека бъдем откровени един към друг. Вие не обичате религията, току-що тръгнахме вече от това; но като водите честна война срещу нея, която война съвсем не е без усилия, вие не ще искате да сте воювали със сянка като тази, с която ние сме се разправяли; тя трябва да е нещо специфично, което е могло да влезе в сърцата на хората, нещо мислимо, за което може да се състави понятие, за което да може да се говори и спори и аз намирам за много несправедливо, когато самите вие скърпвате от толкова разнородни неща нещо нетрайно, което наричате религия, и след това си създавате с него толкова трудности. Вие ще отречете, че сте действали коварно, ще ме приканите да разгърна всички документи на религията, защото вече отхвърлих системите, коментарите и апологиите, - като се започне от хубавата поезия на гърците и се стигне до свещените писания на християните, дали няма да намеря навсякъде природата на боговете и волята им и дали навсякъде не се обявява за свещен и блажен онзи, който познава първата и изпълнява втората. Но работата е именно в това, което ви казах, че религията никога не се явява чиста, всичко това са само чуждите части, които са ѝ се прикачили, и нашата работа трябва да се състои в това да я освобождаваме от тях. Та нали светът на телата не ви доставя като природен продукт никакъв първичен материал - тогава вие би трябвало, както става тук, в умствения свят, да смятате твърде груби неща за нещо просто, - а безкрайната цел на аналитичното изкуство е само да успее да представи такъв материал; а в духовните неща първичното не може да ви се създаде иначе, освен като го произведете като самобитно творение във вас, а и тогава само за момента, в който го произвеждате. Моля ви, сами се разберете по това, то ще ви се напомня непрестанно. А що се отнася до документите и автографите на религията, у вас тази намеса на метафизика и морал е не само неизбежна съдба, тя е по-скоро изкуствена заложба и високо намерение. Това, което се дава като първо и последно, не винаги е истинното и висшето. Да знаехте само да четете между редовете! Всички свещени писания са като скромните книги, които преди известно време бяха нещо обичайно в скромното ни отечество, които третираха важни неща под просто заглавие. Наистина те обявяват само метафизика и морал и накрая обикновено се връщат към това, което са обявили, от вас обаче се очаква да разчупите тази черупка. Така например и диамантът е съвсем затворен в една лоша маса, но всъщност не за да остане скрит, а за да бъде сигурно намерен. Да обръща неверниците в правата вяра е заложено дълбоко в характера на религията; който споделя своята вяра, не може да има друга цел, и едва ли е благонамерена измама, а е подобаващ метод да се започва с това и да се създава впечатлението за такава загриженост, за която вече има усет, та при удобен случай и незабелязано да се промъкне това, за което той трябва тепърва да бъде подбуден. Тъй като всяко споделяне на религия може да бъде само риторично, хитро спечелване на слушащите е те да се въвеждат в добро общество. Обаче това средство не само е постигнало целта си, но я е изпреварило, тъй като дори за вас под тази обвивка същинската същност е останала скрита. Ето защо е време работата да се подхване от другия край и да я подемем от рязката противоположност на религията спрямо морала и метафизиката. Това е, което исках. Вие ми пречехте с вашето обикновено понятие; надявам се, то е премахнато, сега не ме прекъсвайте повече.
За да встъпи във владение на своята собственост, религията се отказва от всички претенции за нещо, което принадлежи на онези, и отблъсква всичко, което са и натрапили. Тя не желае, като метафизиката, да определя и обяснява вселената в нейната природа, не желае по силата на свободата и Божествения произвол на човека да я доразвива и завърши, като морала. Нейната същност не е нито мислене, нито действане, а съзерцание и чувство. Тя иска да съзерцава вселената, благоговейно да се вслушва в нейните собствени изображения и действия, тя иска в детска пасивност да бъде обземана и изпълвана от нейните непосредствени влияния. Така тя е противоположна на метафизиката и морала във всичко, което представлява нейната същност, и във всичко, което характеризира нейните въздействия. Те виждат в цялата вселена само човека като средище на всички връзки, като условие на всяко битие и като причина на всяко ставане; тя иска да вижда в човека не по-малко, отколкото във всички отделни и крайни неща, безкрайното, неговият отпечатък, неговото изображение. Метафизиката изхожда от крайната природа на човека и иска из своето просто понятие и из обхвата на своите сили и чувствителност съзнателно да определят какво трябва да бъде за него вселената и как той непременно трябва да я вижда. И религията живее целия си живот в природата, но в безкрайната природа на цялото, на едното и всичкото; тя иска по-специално да съзерцава и долови в мълчалива преданост това, което в нея означава отделното, а също и човекът, и каквото и да става с всичко, също и с човека в това вечно кипене на отделни форми и същества. Моралът изхожда от съзнанието за свободата, той иска да разшири до безкрайност царството и, да и подчини всичко; религията пък диша там, където самата свобода е станала отново природа; тя схваща човека отвъд действието на специфичните му сили и неговата личност и го вижда от гледната точка, където той трябва, иска не иска, да бъде това, което е. Така тя отстоява собствената си област и собствения си характер само като изцяло излиза както от областта на умозрението, така и от тази на практиката, и едва като застане наред с двете, общото поле се изпълва съвсем и човешката природа се завършва откъм тази страна. Религията ви се разкрива като нужното и необходимото трето заедно с другите две неща, като тяхна противоположност с не по-малко достойнство и великолепие от онези, които изисквате от тях. Да се искат умозрение и практика без религия е дръзка надменност, нагла враждебност спрямо боговете, злият дух на Прометей, който страхливо откраднал това, което със спокойна сигурност би могъл да изисква и очаква. Човекът е откраднал само чувството на безкрайността и богоподобието си и като нечестно придобито благо то не може да вирее, ако той не осъзнае собствената си ограниченост, случайността на цялата си форма, безшумното изчезване на цялото си битие в неизмеримото. Освен това открай време боговете са наказвали това злодеяние. Практиката е умение, умозрението е наука, религията е усет и вкус за безкрайното. Как практиката може без религията да се издигне над обикновения кръг от авантюристични и унаследени форми? Как може умозрението да стане нещо по-добро от вкостенял и сух скелет? Или защо покрай цялото въздействие навън и върху вселената вашата практика в края на краищата всъщност винаги забравя да образова самия човек? Защото го противопоставяте на вселената и не го получавате от ръцете на религията като част от вселената и като нещо свято. Как така религията стига до жалкото еднообразие, което познава само един единствен идеал и го пробутва навсякъде? Защото ви липсва основното чувство за безкрайната и жива природа, чийто символ е разнообразие и индивидуалност. Всичко крайно съществува само чрез определянето на границите му, които да трябва да бъдат изрязани от безкрайното. Само така в рамките на тези граници самото то може да бъде безкрайно и да бъде образувано своеобразно, а иначе вие загубвате всичко в еднообразието на едно общо понятие. Защо толкова дълго време умозрението ви е давало илюзии вместо система и думи вместо мисли? Защо то е било само празна игра с формули, които винаги са идвали отново изменени и на които никога не е съответствало нищо? Защото религията не достигала, защото чувството за безкрайност не ви е вдъхновявало, а стремежът към него и страхопочитанието пред него не принуждавало фините ви въздушни мисли да приемат по-голяма плътност, за да устои на този огромен натиск. Всичко трябва да изхожда от съзерцаването, а у когото липсва желанието да съзерцава безкрайното, той няма пробен камък, а и не се нуждае от такъв, за да знае дали е мислил нещо порядъчно по това.
А какво ще се случи с триумфа на умозрението, на завършения и закръглен идеализъм, ако религията не е негова контратежест и не го кара да долавя един по-висок реализъм от този, на който той толкова смело и с пълно право се подчинява? Той ще унищожи вселената, като създава впечатление, че я формира, ще я принизи до проста алегория, нищожно отражение на нашата собствена ограниченост. Пожертвайте заедно с мен нещичко, за да почетем духа на светия отритнат Спиноза! Той беше проникнат от високия световен дух, безкрайното беше негово начало и край, вселената - единствената и вечната му любов, в свещена невинност и дълбоко смирение той се отразяваше във вечни свят и наблюдаваше как и той беше негово най-достойно за любов отражение; той беше изпълнен с религия и изпълнен със свещен дух; а затова стои той сам и недостигнат, майстор своето изкуство, но възвишен над невежото съсловие, без ученици и без право на гражданство.
Съзерцаване на вселената, моля, сприятелете се с това понятие, то е главното в цялата ми реч. То е най-общата и висшата формула на религията, по нея можете да намерите всяко място в нея, по нея може най-точно да се определят същността и границите й. Всяко съзерцаване изхожда от едно влияние на съзерцаваното върху съзерцаващия, от едно първоначално и независимо действие на първото, което след това се възприема, обобщава и схваща от второто съобразно с неговата природа. Ако потоците от светлина не са засегнали вашия орган - което става без ваше участие,- ако най-малките части на тялото не са засегнали върховете на пръстите ви - не механично или химично, ако натискът на тежестта не ви е разкрил една съпротива и граница на вашата сила, вие не бихте съзерцавали и възприемали нищо, а това, което все пак съзерцавате и възприемате, не е природата на нещата, а тяхното действие върху вас. Това, което знаете или вярвате за онези неща, лежи далеч отвъд областта на съзерцанието. Така е и с религията; вселената е в непрекъсната дейност и ни се проявява във всеки миг. Всяка форма, която тя произвежда, всяко същество, на което според изобилието на живота тя придава отделно съществуване, всяко произшествие, което тя изтърсва от богатата си, винаги плодотворна утроба, е нейно действие върху нас; и по такъв начин възприемане на всичко единично като част от цялото, на всичко ограничено като израз на безкрайното, това е религия; а онова, което иска да вникне по-далеч и по-дълбоко в природата и субстанцията на цялото, не е вече религия и ако все още иска да бъде разглеждано като такава, неизбежно ще потъне в празна митология. Така че религия е било, когато унищожавайки ограниченията на времето и пространството, древните съзерцавали всеки своеобразен вид живот в целия свят като делото и царството на едно вездесъщо същество; съзерцавали един своеобразен начин на действие в неговото единство и така обозначили това съзерцание; било е религия, когато за всяко полезно събитие, при което вечните закони на света се проявявали в случайното по убедителен начин, придавали на Бога, на когото то принадлежало, собствено прозвище и му построявали специален храм; те били схванали едно деяние на вселената и обозначавали по такъв начин индивидуалността и характера му. Било е религия, когато се издигали над крехкия железен век, пълен с пукнатини и неравности, и търсили златния век назад, в Олимп, сред веселия живот на боговете; така те съзерцавали все подвижната, все живата и весела дейност на света и неговия дух, отвъд всяка смяна и всяко привидно зло, което произлиза само от сблъскване на крайни форми. Но когато за произхода на тези богове те съставят свръхестествена хроника или когато една по-късна вяра ни представя дълга редица еманации и произведения, това е празна митология. Да се представя всичко, което става в света, като действия на един Бог, това е религия, изразява отношението и към едно безкрайно цяло, но да се мъдрува върху съществуването на този Бог преди света и извън света може да е добре и да е нужно в метафизиката, в религията става празна митология и това, което е само средство на изложението, като че ли самото то е същественото, пълно напускане на собствената и почва. Съзерцанието е и винаги остава нещо единично, обособено, непосредственото възприемане, нищо повече; да се свърже то и да се състави от него едно цяло, не е вече работа на сетивата, а на абстрактното мислене. В религията е така: тя спира при непосредствените възприятия на битието и действието на вселената, при единичните съзерцания и чувства; всяко от тях е съществуващо само за себе си дело без връзка с други и без зависимост от тях; тя не знае нищо за извличане и свързване, от всичко, което може да се срещне, това е най-противното на природата и. Не само един отделен факт или отделно действие, което би могло да бъде наречено първоначално за нея или първо, а всичко е за нея непосредствено и за себе си истинно. - Система от съзерцания, можете ли да си представите нещо по-странно? Може ли съзерцания и дори съзерцания на безкрайното да се вкарат в система? Можете ли да кажете, това трябва да се вижда така, защото онова трябваше да се види така? Някой може да стои близо до вас или редом с вас, а всичко да му изглежда иначе. Или да не би възможните гледни точки, които може да заема един ум, за да разглежда вселената, да застават на отмерени разстояния едно от друго, та вие да можете да ги изчерпите изброите и точно да определите характерното на всяка от тях? Не са ли те безкрайно много и нима всяка не е само постоянен преход между две други? По този въпрос говоря на вашия език; би било безкрайна работа, а вие не сте свикнали да свързвате понятието за нещо безкрайно с израза система, а понятието за нещо ограничено и завършено в своята ограниченост. Издигнете се веднъж - та за повечето от вас това е издигане - до онова безкрайно на сетивното съзерцание, до възхитителното и превъзнасяно звездно небе. Астрономическите теории, които водят хиляда слънца със своите световни системи около едно общо, а за него пък търсят по-високо стояща световна система, която би могла да бъде негов център и така нататък до безкрайност навътре и навън, нима ще искате и тях да назовете система от съзерцания? Единственото, на което бихте могли да дадете това название, би била древната работа на онези наивни души, които обхващали безкрайното множество такива явления в бедни и неподходящи образи. Но вие знаете, че в това няма ни сянка от система, че все още между тези образи се откриват небесни светила, че и в техните граници всичко е определено и безкрайно и че самите те си остават нещо чисто произволно и крайно подвижно. Ако сте убедили някого да начертае образа на съзвездието Мечка върху синьото фолио на световете, той все пак не си ли запазва свободата да обхване съседните светове в съвсем различни очертания от вашите? Този безкраен хаос, където наистина всеки пункт представлява свят, именно като такъв фактически най-подходящият и най-висшият символ на религията: в нея, както и в него, е истинно и необходимо само единичното, нищо не може или не бива да се доказва, изхождайки от другото и от всичко общо, което би трябвало да обхваща единичното, всяко съставяне и свързване лежи или в чужда област ако трябва да бъде отнесено към вътрешното и същественото или е само дело на развихрената фантазия и на свободния произвол. Ако хиляди от вас можеха да имат същите религиозни съзерцания, сигурно всеки би нахвърлял други очертания, за да запомни как ги е видял едно до друго или едно след друго; при това би решавала не неговата душа, а само някое случайно състояние, някоя дреболия. Всеки може да си има свое собствено подреждане и свои собствени рубрики, от това единичното не може нито да спечели, нито да загуби, но който наистина дълбоко познава своята религия и нейната същност, ще подчини на единичното всяка привидна връзка и няма да пожертва за нея ни най-малко от него. Именно поради тази самостоятелност на отделното областта на съзерцанието е толкова безкрайна.
Застанете в най-отдалечения пункт на телесния свят и от там вие ще видите не само същите предмети в друг ред и ако искате да се придържате към вашите предишни произволни фигури, които няма да намерите там, ще бъдете съвсем объркани; а в нови региони ще откриете съвсем нови предмети. Не можете да кажете, че хоризонтът ви - дори и най-широкият - обхваща всичко и че отвъд него вече нямало нищо за съзерцаване, или че на вашето око - и на най-въоръженото - в неговите рамки няма да убегне нищо: никъде няма да намерите граници и не можете да си представите такива. За религията това важи в далеч по-висок смисъл; от някой противоположен пункт бихте получили нови съзерцания не само в нови области, но и в старото, добре познато пространство, първите елементи биха се групирали в други фигури и всичко би било друго. Тя е безкрайна, не само защото действането и страдането се сменят без край и между същата материя и душата - вие знаете, че това е единствената безкрайност на умозрението,- не само защото навътре е незавършваема като морала, тя е безкрайна към всички страни, безкрайност на материята и формата, на битието, на съзерцанието и на съзнаването на това. Това чувство трябва да придружава всекиго, който действително има религия. Всеки трябва да съзнава, че неговата религия е само част от цялото, че за същите предмети, които го засягат религиозно, има възгледи, които са еднакво набожни и все пак са съвсем различни от неговите, и че от други елементи на религията произтичат съзерцания и чувства, за които може би съвсем му липсва чувството. Виждате колко непосредствено тази хубава скромност, тази дружелюбна канеща търпимост произтича от понятието за религия и колко силно тя прилепва към него. Така че колко несправедливо се отнасяте към религията с вашите упреци, че преследвала и ненавиждала, че разстройвала обществото и проливала кръв като вода. Обвинявайте в това онези, които развалят религията, които я заливат с философия и искат да я оковат в система. Та за какво са спорили в религията, вземали са страна и са разпалвали войни? Понякога за морала и винаги за метафизиката, а и двете не спадат към нея. Вярно, философията се стреми да подведе всички, които искат да знаят, под едно общо знание, както го виждате всеки ден. Религията обаче не се стреми да подвежда онези, които вярват и чувстват, под една вяра и едно чувство. Вярно, тя се стреми да отвори очите на онези, които още не са в състояние да съзерцават вселената, тъй като всеки зрящ е нов проповедник, нов посредник, нов орган: но именно затова тя избягва с отвращение голото еднообразие, което отново би разрушило това божествено изобилие. Наистина, стремежът към система отблъсква чуждото, колкото и да е мислимо и истинно, защото би могло да развали добре обвързаните редици на собственото и да наруши хубавата взаимовръзка, като изисква свое място; в този стремеж е мястото на противоречията, с него трябва да се води борба и той трябва да се преследва; тъй като, доколкото отделното бъде отнесено пак към нещо отделно и крайно, едното може наистина със съществуването си да разруши другото; обаче в безкрайното всичко крайно стои несмущавано едно до друго, всичко е едно и всичко е истинно. Само систематиците са натворили всичко това. Новият Рим, безбожният, но последователен Рим, сипе анатеми и отлъчва езичници; древният, действително набожен и религиозен във висок стил, бил гостоприемен спрямо всеки бог и по такъв начин бил пълен с богове. Привържениците на мъртвата буква, която религията изхвърля, са изпълнили света с крясък и суматоха, истинските съзерцатели на вечното са били винаги тихи души или сами със себе си и с безкрайното, или когато са се оглеждали, охотно са позволявали всекиму, стига да разбирал великото слово, да има свое своеобразие. С този широк поглед и с това чувство за безкрайното религията съзерцава обаче и това, което лежи извън собствената и област и съдържа в себе си заложбата за най-неограничената многостранност в преценката и в съзерцанието, което фактически няма откъде другаде да се вземе. Нека човекът да се въодушевява от нещо друго - не изключвам нравствеността, както и философията и се позовавам повече заради вас на вашия собствен опит, - мисленето и стремлението му, накъдето и да е насочено, очертава един тесен кръг около него, в който е включено най-висшето за него и всичко с изключение на него му изглежда просто и недостойно. Който мисли само систематично и действа принципно и преднамерено и иска да извърши това-онова в света, той неизбежно ограничава себе си и винаги противопоставя на себе си като предмет на отвращение онова, което не стимулира поведението му. Само стремежът да съзерцава, когато е насочен към безкрайното, придава на душата неограничена свобода, само религията го спасява от позорните окови на мнението и желанието. За нея е необходимо всичко, което е, и всичко, което може да бъде, за нея е истински необходим образ на безкрайното; стига някой да намери пункта, от който може да се открие отношението му към безкрайното. Колкото и недостойно да е нещо в други отношения или само по себе си, в тази връзка то винаги заслужава да съществува и да бъде запазено и съзерцавано. За един набожен ум религията прави всичко свято и достойно, дори несвещеното и самата подлост, всичко, което той обхваща и не обхваща, което лежи в системата на собствените му мисли и съвпада с неговия своеобразен начин на действие или не; тя е единственият враг на всеки педантизъм и на всяка едностранчивост. - Най-сетне, за да завърша общия образ на религията, спомнете си, че съгласно природата си всяко съзерцание е свързано с чувство. Вашите органи опосредстват връзката между предмета и вас, същото въздействие на последния, който ви разкрива съществуването му, трябва да ви възбуди по разнообразен начин и да предизвика промяна в съзнанието ви. Това чувство, което наистина вие често едва забелязвате, може в други случаи да нарасне до такава сила, че покрай него вие да забравите за предмета и за самите вас, цялата ви нервна система може да е така пропита от него, че още дълго време сензацията да господства сама и още дълго да звучи и да противостои на действието на други впечатления; обаче че у вас се предизвиква действие, че се размърдва самодейността на вашия дух, нима и това ще припишете на влиянието на външни предмети? Ще признаете, че това лежи извън мощта и на най-силните чувства и трябва да има във вас съвсем друг източник. Така - религията; същите действия на вселената, с които тя ви се открива в крайното, го поставят в ново отношение към вашата душа и вашата ситуация; като го съзерцавате, вие неизбежно ще бъдете обхванати от разни чувства. Само че в религията възниква друго и по-здраво отношение между съзерцанието и чувството и никога първото не преобладава толкова, че второто да бъде заличено. Напротив, чудо ли е, когато вечният свят въздейства върху органите на нашия дух така, както слънцето върху окото ни? Когато ни заслепява така, че всичко изчезва не само в този миг, а и още дълго след това всички предмети, които разглеждаме, са белязани от неговия образ и са облети от блясъка му? Както специфичният вид, в който вселената ви се представя, представлява своеобразното на вашата индивидуална религия, така силата на тези чувства определя степента на религиозността. Колкото по-здрав е умът, толкова по-проницателно и определено той ще схваща всяко впечатление, колкото по-страстна е жаждата, колкото по-неудържим е стремежът да се обхване безкрайното, толкова по-разнообразно навсякъде и непрекъснато самата душа ще бъде обхващана от него, толкова по-пълно ще го проникват тези впечатления, толкова по-лесно те ще се събуждат отново и ще надделяват всички други. Толкова далеч отива на тази страна областта на религията, нейните чувства трябва да ни владеят, ние трябва да ги изречем, да ги удържим, да ги изразим; но ако искате да отидете с тях по-далеч, ако трябва да предизвиквате същински действия и да подбуждате към дела, то се намирате в чужда област; а ако въпреки това смятате това за религия, колкото разумно и похвално да изглежда повелението ви, вие сте потънали в несвещено суеверие. Всяко същинско действане трябва да бъде нравствено, а и може да бъде такова, но религиозните чувства трябва като свещена музика да придружават всяко поведение на човека; той трябва да върши всичко с религия, а не от религия
Това пълно недоразумение, че религията трябва да действа, не може да бъде нищо друго освен страшно злоупотребление и накъдето и да се насочи дейността, ще завърши с нещастие и разрушение. Обаче при спокойно действане, което трябва да изхожда от своя собствен източник, целта на Благочестивия е душата да е пълна с религия. Не добри, а само зли духове владеят човека и го подтикват, а легионът ангели, с които небесният отец е снабдил своя син, не били в него, а около него; те не му и помагали в последното му поведение, а и не трябвало да го правят, но вдъхнали веселост и спокойствие в изтощената от действия и мислене душа; сигурно ги е губел понякога от погледа си, в мигове, когато цялата му сила била възбудена за действие, но тогава те отново го обкръжавали и му служели в радостна тълпа…
Съзерцание без чувство е нищо и не може да има нито същински произход, нито същинска сила, а и чувство без съзерцание не е нищо: двете са нещо само тогава и затова, когато и защото първоначално са неразделни и едно. Онзи първи тайнствен миг, който се среща при всяко сетивно възприятие, преди още съзерцанието и чувството да се разделят, когато мисълта и нейният предмет като че ли се вливали един в друг и са станали едно, преди още двете да се върнат на първоначалните си места - зная колко неописуем е той и колко бързо отминава, но исках да можете да го задържите и да го разпознаете и във висшата и божествена религиозна дейност на ума. Да можех и да биваше да го изрека, поне да го намекна, без да накърня неговата святост! Той е мимолетен и прозрачен като първия аромат, с който росата полъхва събудените цветя, стеснителен и нежен като девствена целувка, свещен и плодотворен като прегръдка на жених; не като това, а той е самото всичко това. Едно явление, едно събитие бързо и вълшебно се развива в образ на вселената. Щом се оформи тя, любимата и винаги търсена фигура, душата ми литва към нея, аз я обхващам не като сянка, а като самото свещено същество. Аз лежа на гръдта на безкрайния свят: в този момент аз съм неговата душа, тъй като чувствам всичките му сили и безкрайния му живот като свой собствен, в този миг той е моето тяло, тъй като пронизвам мускулите и членовете му като моите собствени и съкровените му нерви се движат по моето разбиране и предчувствие като мои. Най-малкото сътресение и свещената прегръдка се изпарява и едва сега съзерцанието стои пред мен като обособена фигура, аз я измервам и тя се отразява в отворената душа като образа на изтръгващата се любима в отвореното око на младежа и едва сега чувството изплава от вътрешността и се разпростира като изчервяване по бузата му от стеснение и удоволствие. Този момент е връхният цвят на религията. Ако можех да ви го създам, бих бил Бог - нека свещената съдба ми прости, че бях принуден да разкрия повече от елевсинските мистерии. — Той е рождения час на всичко живо в религията. Обаче с него нещата стоят, както с първото съзнание на човека, което се оттегля назад в мрака на едно първоначално и вечно творение и му оставя само онова, което е създало. Мога да ви представя само съзерцанията и чувствата, които се развиват от такива моменти. Обаче нека да ви бъде и казано това: колкото пълно и да ги разбирате, колкото и да мислите, че ги имате в себе си с най-ясно съзнание, но вие не знаете и не можете да посочите, че те са възникнали у вас от такива мигове и първоначално са били едно и неразделни, та не продължавайте да убеждавате себе си и мене, това все пак не е така, душата ви никога не е зачевала, това са само подхвърлени деца, произведения на други души, които вие сте осиновили с тайното чувство на собствената слабост. Аз ви описах онези, които ходят насам-натам и се перчат с религия, като несвещени и отдалечени от всеки божествен живот. Един има съзерцания на света и формули, които трябва да ги изразяват, а другият има чувства и вътрешни възприятия, с които ги документира. Първият плете своите формули, а вторият тъче един спасителен правилник от своите възприятия, а сега има спор колко понятия и обяснения трябвало да се вземат и колко умиления и възприятия, за да се състави от тях една годна религия, която да не била нито студена, нито мечтателна. Ех вие, глупци с лениви сърца! Не знаете ли че всичко това са разлагания на религиозното съзнание, което собствената рефлексия би трябвало да извърши, а ако не съзнавате, че сте имали нещо, което то е могло да извърши, то откъде го имате? Вие имате памет и подражание, но не религия. Вие не сте създали съзерцанията, за които знаете формулите, а последните са научени наизуст и запазени, а чувствата ви са изкопирани като чужди физиономии мимически и именно затова са карикатури. И от тези отмрели и развалени части искате да съставите религия? Могат да се разложат соковете на едно органично тяло на непосредствените му съставни части; обаче вземете сега тези "бракувани елементи, смесете ги в каквато и да била пропорция, третирайте ги по всевъзможен начин, ще можете ли от тях да направите пак жива кръв? Ще може ли това, което веднъж е мъртво, да се движи пак в някое живо тяло и се обедини с него? Да се реституират произведенията на живата природа от отделните и съставни части - в това се проваля всяко човешко умение и така вие няма да успеете с религията, колкото съвършено да си представяте отвън нейните елементи; тя трябва да произлезе отвътре. Божественият живот е като нежно растение, чиито цветове се оплождат още в затворената пъпка, а свещените съзерцания и чувства, които можете да изсушите и запазите, са красивите-чашки и корони, които се разтварят скоро след онова скрито действие, но и скоро пак отпадат. Но се раждат все нови цветове от изобилието на вътрешния живот - тъй като божественото растение създава около себе си райски климат, който не му вреди при никое годишно време, а старите опръскват и разкрасяват благодарно почвата, която покрива корените, от които са били хранени, и в ласкав спомен продължават да ухаят нагоре по стеблото, което ги е носило. От тези пъпки, корони и чашки ще ви свия сега един венец.
Към външната природа, която се смята от мнозина за първия и най-благороден храм на божеството, за съкровената светиня на религията, аз ви водя само като до най-външното нейно преддверие. Нито страхът от материалните сили, които виждате да шетат по тази Земя, нито радостта от красотите на телесната природа трябва или може да ви даде първото съзерцание на света и неговия дух. Не в небесния гръм, нито в страшните вълни на морето трябва да разпознавате всемогъществото, не в красотата на цветята, нито в блясъка на вечерната заря — ласкавото и добродушното. Може би, че и двете неща, страхът и радостната наслада, първи са предразположили по-суровите земни синове към религията, но самите тези възприятия не са религия. Всички предчувствия за невидимото, които стигат до човека по този път, не са били религиозни, а философски, не са били съзерцания на света и неговия дух - тъй като са само погледи към отделното неразбираемо и неизмеримо,- а търсене и изследване за причина и първична сила...
Да обичаме световния дух и да наблюдаваме радостно дейността му, това е целта на нашата религия, а в любовта няма страх. Не е по-различно и с онези красоти на земното кълбо, които наивният човек обхваща с толкова нежна любов. Какво е онази нежна игра на цветовете, която радва окото ви във всички явления на небосвода и улавя с поглед и с такова удоволствие миловидните продукти на растителната природа? Какво е това, не във вашето око, а в нас за вселената? Тъй като така би трябвало да питате, ако то трябва да е нещо за вашата религия? То изчезва като случаен блясък, щом помислите за всеразпространената материя, чиито развития то придружава. Помислете, че можете в тъмно мазе да ограбите растението на всички тези красоти, без да разрушите природата ѝ; помислете, че прекрасният блясък, в чиито лози живее цялата ви душа, че няма нищо, освен това, че същите потоци светлина само иначе се пречупват в по-голямо море земни изпарения, че същите обедни лъчи, чието заслепяване не понасяте, на онези на изток вече се явява като искрящата вечерна заря - а това трябва да помислите, ако искате да помислите тези неща като цяло, - то ще намерите, че тези явления, колкото силно и да ви вълнуват, все пак не са подходящи за съзерцания на света. Може би един ден ще срещнем онова, което трябва да си подчиним тук, на Земята, разпространено и повеляващо на по-високо стъпало в цялото световно пространство и тогава да ни изпълни свещен трепет от единството и вездесъщостта и на материалната сила; може би един ден и в това сияние с учудване ще открием същия дух, който въодушевява цялото; обаче това ще бъде нещо друго и по-висше, отколкото този страх и тази любов, а сега героите на разума измежду вас не бива да се надсмиват на това, че чрез принизяване на мъртвата материя и чрез празна поезия искат да ви доведат до религията, и най-чувствителните души не бива да мислят, че е толкова лесно да се стигне до нея. Вярно, във веществената природа има нещо по-съществено от него за съзерцаване. Нейната безкрайност, огромните маси, разпръснати в онова необозримо пространство, изминаващи неизмерими пътища, няма ли това да повали човека в страхопочитание при мисълта и вида на света? Само че, моля ви, не причислявайте онова, което изпитвате при това, към религията. С пространството и масата не се изчерпва светът, те не са съдържанието на религията; да се търси в тях безкрайността е детински начин на мислене. Когато още не е била открита и половината от онези светове, дори когато още не е било известно, че светещи точки са небесни тела, все пак не е било по-малко прекрасно да се съзерцава вселената, отколкото сега, и не е имало повече извинения за презиращите религията, отколкото сега. С оглед на това не е ли най-ограниченото тяло също така безкрайно, както и всички други светове? Пълноценността на сетивата ви не може да бъде гордост за вашия ум, а какво прави умът с числа и величини, щом може да сведе цялата им безкрайност до малки формули и да смята с това като с най-незначителното? Онова, което фактически засяга религиозното съзнание във външния свят, не са неговите маси, а неговите закони. Издигнете се до погледа, с който да обхванете всичко това, най-голямото и най-малкото, световните системи и прашинката, която неспокойно блуждае във въздуха, и тогава кажете дали не съзерцавате Божественото единство и вечната неизменност на света. Онова, което обикновеното око най-напред възприема от тези закони, реда, в който се повтарят всички движения на небето и на Земята, определената орбита на светилата и равномерното раждане и отмиране на всички органични сили, постоянната безпогрешност в правилото на механизма и вечното еднообразие в стремежа на пластичната природа; това е най-малкото в това съзерцание на вселената. Когато разглеждате само отделен фрагмент от една голяма художествена творба и в отделните части на този фрагмент съвсем за себе си пак възприемете красиви очертания и пропорции, които са включени в този фрагмент и чиито правила могат да останат незабелязани от него, няма ли тогава фрагментът да ви изглежда повече като самостоятелна творба, отколкото като част от творба? Няма ли тогава да смятате, че на цялото, ако е работено изцяло в този стил, би трябвало да му липсва замах, смелост и всичко, което позволява да се подозира велик дух? Там, където трябва да предполагате възвишено единство, великолепно замислена взаимовръзка, там наред с общата тенденция за ред и хармония трябва в отделното да има съотношения, които не могат да бъдат напълно разбрани от самото него. И светът е творба, от която виждате само част, а ако тя би била напълно систематизирана и съвършена в себе си, вие не бихте могли да си съставите висше понятие за цялото. Виждате, че онова, което често трябва да служи за отхвърляне на религията, по-скоро има за нея по-голяма светогледна стойност, отколкото порядъкът, който ни се предлага най-напред и може да се обхване с поглед от някоя малка част. Само низши божества, служещи левици в религията на древните, упражнявали надзора над еднообразно повтарящото се, чийто порядък бил вече намерен, обаче отклоненията, които не разбирали, революциите, за които нямало закони, това именно било делото на бащата на боговете. Пертурбациите в орбитите на звездите говорят за по-висше единство, за по-смела връзка от онази, която вече забелязваме от редовността на орбитите им, а аномалиите, празните игри на пластичната природа ни принуждават да видим, че тя третира най-определените си форми произволно, като с фантазия, чиито правила бихме могли да открием само от по-висока гледна точка. Колко много още сме отдалечени от онази гледна точка, която би била най-високата, така че колко несъвършено остава това съзерцание на света! Погледнете закона, по който навсякъде по света, доколкото погледът ви го обхваща, живото се отнася към онова, което с оглед на последното трябва да се смята за мъртво, как всичко се храни и насилствено вкарва в живота си мъртво вещество, как отвсякъде се хвърля в очи натрупаният запас за всичко живо, който не лежи мъртъв, а навсякъде се възпроизвежда самият живот, как при цялото многообразие на формите на живот и на огромното множество вещества, което всяка последователно консумира, въпреки това всяка има достатъчно, за да измине кръга на съществуванието си, всяка е подчинена на една вътрешна съдба, а не на някой външен недостатък, какво безкрайно изобилие се открива тогава - какво преливащо богатство! Как ни обзема впечатлението за майчина грижливост и детско доверие за безгрижно изживяване на сладкия живот в пълния и богат свят. Вижте лилиите на полето, те не сеят и не жънат, а вашият небесен баща все пак ги изхранва, затова не берете грижа. Този радостен поглед, това весело леко чувство е било обаче висшето, дори единственото, което един от най-големите герои на религията е придобил от съзерцаването на природата, така че колко много трябва да му е допаднала дори само в преддверието ѝ - То обещава повече на нас, на които един по-богат век позволява да проникнем по-дълбоко в глъбините и; нейните химически сили, вечните закони, по които се образуват и разрушават самите тела, те са, в които ние най-ясно и най-свещено съзерцаваме вселената. Вижте как привличане и противопоставяне определят всичко и навсякъде действат непрекъснато; как всяко различие и всяко противопоставяне е само привидно и относително и всяка индивидуалност е само празно название; вижте как всичко еднакво се стреми да се скрие и да се разпредели в хиляди различни образи и как вие никъде не намирате нещо просто, а всичко е изкуствено съставено и преплетено; това е Духът на света, който в най-малкото се проявява еднакво съвършен и видим, както и в най-голямото, това е съзерцание на вселената, което се развива от всичко и обзема душата и само онзи, който го вижда действително навсякъде, който не само във всички изменения, а във всяко битие не намира нищо друго освен делото на този дух и изложение и приложение на тези закони, само за него всичко видимо е действително свят, образуван, проникнат от Божеството и едно цяло. При пълна липса на всички познания, които прославят нашето столетие, все пак още на древните гръцки мъдреци не липсва това съзерцание на природата като най-ясно доказателство за това, как всичко, което е религия, пренебрегва и лесно се лишава от всяка външна помощ; а ако това съдържание от мъдреците би проникнало в народа, кой знае какъв възвишен път би поела неговата религия!
Обаче какво е любов и противене? Какво е индивидуалност и единство? Тази понятия, чрез които за вас природата тепърва става в истинския смисъл съзерцание на света, от природата ли ги имате? Не произхождат ли първоначално от дълбините на душата и едва от тук са изтълкувани за другото? Ето защо всъщност душата е, към която гледа религията и откъдето взима съзерцания на света; във вътрешния живот се отразява вселената и само с вътрешното външното става разбираемо. Обаче и душата, ако трябва да създава и подхранва религия, трябва да бъде съзерцавана в един свят. Позволете да ви разкрия една тайна, която лежи скрита в един от най-древните документи на литературата и религията. Докато първият човек бил сам със себе си и природата, божеството наистина господствало над него, заговорвало го по различен начин, но той не го разбирал, тъй като не му отговарял; раят му бил красив и от красивото небе му светели звездите, но значението на света не му се разкрило; и от вътрешността на душата му то не се разви; обаче умът му се развълнувал от желанието за един свят и той подкарал пред себе си сътворените животни, да не би такъв да се образува от това. Тогава божеството разбрало, че неговият свят е нещо, докато човекът е сам, то му създало помощница и едва сега у него се раздвижили живи и одухотворени тонове, едва сега пред очите му се разкрил светът. В плътта от своята плът и от костта на своята кост той открил човечеството, а в човечеството открил света; от този момент той станал способен да чува гласа на божеството и да му отговаря, а престъпното прекрачване на законите му не го изключвало занапред от общуването с вечното същество. Цялата ни история е разказана в това свято предание. Всичко е напразно за онзи, който се смята за сам; тъй като за да съзерцава света и да има религия, човек трябва тепърва да е намерил човечеството, а той го намира само в любов и чрез любов. Ето защо двете са така тясно и неразделно свързани; копнежът по религия е онова, което му помага да изпитва религията. Всеки прегръща най-горещо онзи, в когото най-ясно и най-чисто се отразява светът; всеки обича най-нежно онзи, в когото вярва, че намира събрано всичко, което му липсва, за да състави човечеството. Да пристъпим към човечеството, там ще намерим материал за религията.
Тук и вие сте във вашата същинска и най-любима родина, разкрива ви се съкровеният ви живот, виждате прел вас целта на всичките ви стремежи и дейности и едновременно чувствате вътрешното движение на вашите сили, което все ви води към тази цел. Всъщност самото човечество е за вас вселената и вие причислявате всичко друго само дотолкова към нея, доколкото то влиза във връзка с човечеството или го обкръжава. И аз не искам да ви отклоня от тази гледна точка; обаче често съм изпитвал вътрешна болка, задето при цялата ви любов към човечеството и цялото ви старание за него вие все пак сте заплетени и несъгласни с него. Мъчите се да го подобрявате и организирате всеки по свой начин, а накрая недоволни оставяте да си стои онова, което не ще стигне до никаква цел. Мога да кажа, че и това идва от липсата на религия у вас. Искате да въздействате върху човечеството, а гледате хората, отделните. Последните крайно не ви харесват; а между хилядата причини за това безспорно е онази най-хубавата и принадлежаща на по-добрите - че по свой начин сте твърде нравствени. Вие взимате хората поотделно, а така имате и един идеал за един отделен човек, на който обаче те не отговарят. Всичко това е погрешно начинание, а с религията ще се почувствате далеч по-добре. Само опитайте да размените предметите на въздействието и съзерцанието ви! Въздействайте върху отделните хора, но със съзерцанието си се издигнете на крилата на религията високо до безкрайното неразделно човечество; търсете във всеки отделен човек, съзерцавайте битието на всеки като проявление на човечеството и от всичко, което сега ви притеснява, няма да остане ни следа… Всичко, което може да бъде възприето едновременно и като да е на един лист, спада към една голяма историческа картина, която представлява момент от вселената. Да не би да искате да презирате онова, което издига главните групи и придава на цялото живот и пълнота? Не трябва ли отделните небесни фигури да бъдат прославяни с това, че хиляди други се прекланят пред тях и че се вижда как всичко гледа и се отнася към тях? В тази представа действително има нещо повече от празно сравнение. Вечното човечество е неуморно дейно да създава себе си и най-разнообразно да се представя в преходното явление на крайния живот. Какво би било постоянното повторение на един висш идеал, при което, като се приспаднат времето и обстоятелствата, хората са всъщност еднакви, същата формула, само че свързана с други коефициенти, какво би било то в сравнение с това безкрайно различие на човешките явления? Вземете който искате елемент от човечеството. Ще намерите всеки елемент във всяко възможно състояние почти в неговата чистота - тъй като тя изцяло не могла да се срещне никъде - във всяка смес с всеки друг чак до почти крайно насищане с всички други - тъй като и последното е недостижима крайност - и сместа, съставена по всеки възможен начин, всяка разновидност и всяка рядка комбинация. А ако можете да се представите още съчетания, които не виждате, то и тази празнота е негативно откровение на вселената, намек, че в исканата степен при настоящата температура на света тази смес не е възможна, а вашата фантазия за нея е изглед отвъд настоящите граници на човечеството, истинско божествено вдъхновение, неволно и несъзнателно пророкуване за това, което ще е в бъдеще. Обаче както това, което изглежда, че се губи от исканото безкрайно многообразие, не е действително един минус, така не е и плюс онова, което от вашата гледна точка изглежда така. Това толкова често оплаквано изобилие от най-простите форми на човечеството, които все непроменени се повтарят в хиляди отпечатъци, религията обявява за празна привидност. Вечният разсъдък повелява, а и крайният може да го разбере, че онези фигури, по които единичното най-трудно може да се разграничи, трябва да стоят най-плътно една до друга; обаче всяка има нещо своеобразно: никой не е равен на другия, а в живота на всекиго има някакъв момент като сребърен блясък на неблагородни метали, когато - било от плътното приближаване на висше същество, било от някакъв електрически удар - той като че ли бива издигнат и поставен на най-високия връх на онова, което той може да бъде. За този миг той е бил създаден, в него е постигнал предназначението си, а след него изчерпаната жизнена сила отново спада. Своебразно удоволствие е да се подпомагат дребни душици да стигнат този момент или да се наблюдават в него; обаче който никога не е стигал до него, за такъв човек наистина целият му живот трябва да изглежда излишен и презрян. Така съществуването на всеки отделен човек има двоен смисъл по отношение на цялото. Ако мислено спъна хода на онзи неуморен механизъм, чрез който всички човешки неща се преплитат взаимно и стават зависими едно от друго, то всеки индивид по своята вътрешна същност е необходимо допълнение за цялостното съзерцание на човечеството. Един ми показва как всяка частица от човечеството, стига вътрешният стремеж към образование, който одухотворява цялото, да може спокойно да продължава да действа, се формира в нежни и равномерни форми; други - как по липса на живителна и обединителна топлота твърдостта на земния материал не може да бъде преодоляна или как в една твърде силно раздвижена атмосфера най-съкровеният дух е смутен в действията си и всичко става невзрачно и неузнаваемо; единият се явява като суровата и животинска част на човечеството, движена само тъкмо от първите неловки пориви на човечеството, а другият - като дестилираният (двойно дестилирания или сублимирания) дух, който, отделен от всичко долно и недостойно, с тиха стъпка витае над земята и всички са тук, та с наличността си да покажат как тези различни части на човешката природа действат обособени и на дребно. Не е ли достатъчно, щом измежду това неизброимо множество все пак има няколко души, които като отлични и висши представители на човечеството издават единият този, другият онзи от мелодичните акорди, които не се нуждаят ни от чужд акомпанимент, ни от по-късно разлагане, а с вътрешната си хармония възхищават и задоволяват в един тон цялата душа? Когато пък наблюдавам вечните колела на човечеството в техния ход, това необозримо сцепване едно за друго, където нищо движимо не се движи само за себе си и нищо движещо се не движи само себе си, това трябва силно да ме успокоява при вашето оплакване, че разум и душа, сетивност и нравственост, разсъдък и сляпа сила се явяват толкова разделени. Защо виждате отделно всичко, което все пак не действа отделно и за себе си? Та разумът на едните и душата на другите си въздействат толкова тясно, колкото би могло да става само в един субект. Нравствеността, която спада към въпросната сетивност, е положена извън последната; господството и по-ограничено ли е поради това и вярвате ли че сетивността би била по-добре управлявана, ако нравствеността би била разпределяна на малки, едва забележими порции на всеки индивид? Сляпата сила, която е придадена на голямата група, във въздействията си върху цялото все пак не е изоставена сама на себе си и на едно сурово приблизително, а, често без да знае това, все пак е ръководена от онзи разсъдък, който вие намирате на други места натрупан в толкова голяма маса, и тя го следва също така без да знае прикована с окови. Така от моята гледна точка за мен изчезват очертанията на личността, които ви изглеждаха толкова определени; магическият кръг на господстващите мнения и епидемични чувства обкръжава и обикаля всичко като изпълнена с разтворителни и магнетични сили атмосфера, тя претопява и обединява всичко и чрез най-живото представяне поставя и най- отдалечената в деен допир, а изтичащото от онези, в които светлина и истина живеят самостоятелно, тя активно разнася, та да проникне в някои и повърхността на други да светне бляскаво и измамно. Това е хармонията на вселената, това е чудесното и велико единство в неговата майсторска творба; вие обаче хулите това великолепие с исканията си за едно мизерно разединяване, защото в първото преддверие на морала, а и при него, все още заети с елементите, пренебрегвате висшата религия. Вашата потребност е достатъчно ясно изразена, само да бяхте я узнали и задоволили! Търсете измежду всички събития, в които се изобразява този небесен ред, дали някое няма да ви се разкрие като божествен знак. Приемете едно старо отхвърлено понятие и потърсете измежду всички свети мъже, в които човечеството се проявява по-непосредствено, един, който би могъл да бъде посредникът между вашия ограничен начин на мислене и вечните граници на света; а след като сте го намерили, тогава бродете цялото човечество и нека всичко, което досега ви е изглеждало иначе, да бъде осветлено от отблясъка на тази нова светлина. От тези странствания из цялата област на човечеството религията се връща с по-изострено съзнание и по-оформено мнение към собственото аз, а накрая тя намира в себе си всичко, което иначе бе събирано от най-отдалечените области. В самите вас вие намирате, когато сте стигнали дотам, не само основните черти ала най-красивото и най-долното, най-благородното и най- презрителното, което сте забелязали у други като отделни страни на човечеството. У вас ще откриете не само по различни времена всички най-разнообразни степени на човешки сили, но и всички безбройни смесици от различни заложби, които сте наблюдавали в характерите на други хора, ще ви изглеждат само като установени моменти от собствения ви живот. Имало е мигове, когато така сте мислили, така сте чувствали, така сте действали, когато действително сте били този или онзи човек, въпреки всички различия на пола, културата и външните обкръжения. Вие сте всички тези различни фигури, преминали ги действително във вашия собствен ред; самите вие сте кратък компендиум на човечеството, вашата личност обхваща в известен смисъл цялата човешка природа, а последната е във всичките си изображения само вашето собствено размножено, по-ясно очертано и във всичките си изменения увековечено Аз. У когото по такъв начин религията се е възвърнала пак навътре, а и там е намерила безкрайното, у него тя е завършена откъм тази страна, той не се нуждае вече от посредник за някое съзерцание на човечеството, а сам той може да бъде такъв за мнозина.
Обаче вие трябва да съзерцавате човечеството не само в неговото битие, а и в неговото ставане; човечеството има голям път, който то изминава не възвръщайки се, а вървейки напред, и то се доразвива чрез вътрешните си изменения към по-висше и по-съвършено. Религията не иска нито да ускорява, нито да управлява този прогрес, примирява се с това, че крайното може да въздейства само върху крайното, а може само да наблюдава и да възприема като едно от най-великите действия на вселената. Да свързва един за друг различните моменти на човечеството и да предугажда от последователността им духа, в който се придружава цялото, това е висшето ѝ занятие. История в същински смисъл е висшият предмет на религията, с нея тя започва и завършва с нея - тъй като в нейните очи пророкуването е също история и двете съвсем не могат да се разграничават една от друга, - а всяка истинска история е имала най-напред религиозна цел и е изхождала от религиозни идеи. В нейната област лежат тогава и висшите и най-възвишени съзерцания на религията. - Тук виждате странстването на духовете и душите, което иначе изглежда да е само нежна поезия, в повече от един смисъл като чудно представление на вселената, за да сравни различните периоди на човечеството според един сигурен мащаб. Скоро след дълъг промеждутък, през време на който природата не е могла да произведе нищо подобно, някой отличен индивид възвръща напълно същото; обаче само ясновидците го познават и само те трябва да преценяват знаците на различни времена по неговите въздействия. Един отделен момент на човечеството скоро ще дойде отново съвсем така, както едно далечно ранно време ви е оставило своя образ, а вие трябва по различните причини, които са го създали сега, да разпознаете хода на вселената и формулата на нейния закон. Геният на някоя особена човешка заложба, който тук и там с изкачване и спадане вече е бил завършил своя ход, скоро ще се събуди от своята дрямка и ще се яви на някое друго място и при други обстоятелства в новия си живот и по-бързото му развитие, по-дълбокото му въздействие, по-красивата му, по-силна фигура трябва да показва колко много се е подобрил климатът на човечеството и се е засилила почвата за изхранване на благородни растения. - Тук народи и поколения ви се явяват смъртни също както при предишното ни съзерцание - отделните хора. Някои достойни за уважение и одухотворени, и продължаващи да действат в безкрайното без оглед на пространство и време. Други прости и незначителни, определени само да нюансират своеобразно една отделна форма на живота или на обединение, действително живеещи и забележителни само в един момент, само за да изразят една мисъл, да създадат едно понятие, а след това бързащи към разрушението, за да може този резултат на най-красивия им разцвет да бъде присаден другаде. Както от загиването на цели видове и от развалините на цели поколения растения растителната природа ражда и изхранва нови, така тук виждате и от руините на един прекрасен и красив човешки свят духовната природа да създава нов, който смуче първата си жизнена сила от разложените и чудно преобразувани елементи на първия. - Когато тук в съзерцание на една обща взаимовръзка погледът ви бива толкова често разхождан непосредствено от най-малкото до най-голямото и от последното пак до първото и се движи в живи колебания между двете, докато замаян не може вече да различава нито голямо, нито малко, нито причина, нито резултат, нито запазване, нито разрушаване, тогава образът на една вечна съдба, чиито черти носят изцяло отпечатъка на това състояние, ще ви изглежда като чудна смес от твърда упоритост и дълбока мъдрост, от сурово безсърдечно насилие и сърдечна любов, от които, сменяйки се, ви обзема ту едното, ту другото и ви приканва ту към безсилно упорство, ту към детска преданост. Ако тогава сравните обособеното стремление на отделния човек, възникнало от тези противоположни съзерцания, със спокойния и еднообразен ход на цялото, ще видите как висшият Световен Дух прекрачва с усмивка всичко, което шумно му се противопоставя; ще видите как възвишената Немезида по неговите стъпки неуморно кръстосва Земята, как раздава бой и наказания на надменните, които се насочват срещу боговете, и как с желязна ръка тя покосява и най-смелия, и най-прекрасния, който не искал може би с похвална устойчивост да се поклони пред нежния лъх на Великия дух. Ако най-сетне поискате да схванете същинския характер на всички изменения и всеки прогрес на човечеството, религията ще ви покаже как живите богове мразят само смъртта, как не трябва да се преследва и поваля нищо, освен нея, първият и последен враг на човечеството. Суровото, варварското, безформеното трябва да бъде погълнато и превърнато в органическо образувание. Нищо не трябва да бъде мъртва маса, която се движи само от мъртъв тласък и противостои само чрез несъзнателно триене: всичко трябва да бъде специално съставен, многократно преплетен и възвишен живот. Сляп инстинкт, необмислен навик, мъртво послушание, всичко инертно и пасивно, всички тези тъжни симптоми на аспсихията на свобода и човечност трябва да бъдат унищожени. Натам сочи работата на момента и на вековете, това е великото, все повече продължаващо освободително дело на вечната любов.
Само в най-общи очертания нахвърлих някои от изпъкващите съзерцания на религията в областта на природата и човечеството; обаче тук ви доведох до последната граница на кръгозора ви. Тук е краят на религията за онези, за които човечеството и вселената са равнозначни; оттук бих могъл да ви поведа пак назад към единичното и по-малкото. Само не мислете, че това е и границата на религията. Всъщност тя не може да остане тук и поглежда отвъд този пункт далеч към безкрайността. Ако самото човечество е нещо подвижно и пластично, ако не само в единичното се представя иначе, а още тук и там става иначе, не чувствате ли, че тогава самото то не може да бъде вселената? По-скоро то се отнася към нея, както отделните хора; то е само нейна отделна форма, изображение на една единствена модификация на нейните елементи, трябва да има други такива форми, от които то се обгражда и на които то се противопоставя. То е само междинна брънка между отделното и индивида, място за почивка по пътя към безкрайното и би трябвало да се намери още една с по-висш характер истина у човека, освен неговата човечност, за да се отнесе неговото явление непосредствено към вселената. Към такава догадка за нещо извън и над човечеството се стреми всяка религия, за да бъде обзета от общото и висшето в двете; обаче това е и пунктът, където очертанията му се губят за обикновеното око, където самото то все повече се отдалечава от отделните предмети, о които е могло да задържи своя път и където стремежът към висшето у него най-често се смята за глупост. И стига с тези намеци за онова, което за вас лежи тъй безкрайно далеч, всяка по-нататъшна дума по това би била неразбираема реч, за която не бихте знаели откъде иде и накъде отива. Де да имахте вече религията, която можехте да имате, и само да съзнавахте вече онази, която действително вече имахте! Тъй като фактически, ако и да разгледате само малкото религиозни съзерцания, които с няколко щрихи нахвърлих, ще намерите, че те далеч не всички са ви чужди. Нещо подобно ви е минавало през ума, но не зная кое е по-голямото нещастие, да ви липсват съвсем или да не ги разбирате: тъй като и така изпускате в ума си въздействието им, а при това сте изиграни от самите себе си. Възмездието, което постига всичко, което иска да противостои на духа на цялото, действащата навсякъде омраза към всичко надменно и дръзко, постоянното напредване на всички човешки неща към една цел, напредване, което е толкова сигурно, че дори всяка отделна мисъл и всеки проект, който приближава цялото към тази цел, все пак след много пропаднали опити виждаме най-сетне да успее, това са съзерцания, които така се хвърлят в очи, че могат да бъдат взети по-скоро за повод, отколкото за резултат от наблюдението на света. Мнозина от вас го съзнават, някои дори го наричат религия обаче искат изключително това да бъде религия; а с това искат да отхвърлят всичко друго, което възниква от същия начин на действие на ума и съвсем по същия начин. Как ли пък са стигнали до тези откъснати части? Ще ви кажа: те съвсем не смятат това за религия, която също презират, а го смятат за морал и искат само да сменят названието, за да нанесат на самата религия - на това, което те смятат за нея - последният удар. Ако не искат да признаят това, попитайте ги защо с най- чудна едностранчивост намират всичко това само в областта на нравствеността? Религията не познава такова пристрастно предпочитание; нравственият свят и за нея не е вселена, а което би важело само за него, не било за нея съзерцание на вселената. Във всичко, което спада към човешкото поведение, игрово и сериозно, в най-малкото и в най-голямото, тя съумява да открива и проследява действията на Световния Дух; онова, което тя трябва да възприеме, трябва да може да възприеме навсякъде, тъй като само така то става нейно, а и по такъв начин тя намира именно в това една божествена Немезида, че именно онези, които - защото у самите тях доминира само нравственото или правното - и от религията правят само незначителна добавка към морала и искат да вземат от нея само онова, което може да се формира с оглед на това, безвъзвратно да развалят именно така своя морал, колкото и да е бил вече пречистен, и да се разпръсне в него зародишът на нови заблуждения. Звучи много красиво; ако се пропада при нравствена дейност, това било волята на Вечното Същество, а което не станело чрез нас, щяло да се осъществи друг път, но и тази възвишена утеха не важи за нравствеността, ни капка религия не може да бъде примесена към нравствеността, без като да флогистира и да и се отнеме чистотата.
Това пълно непознаване на религията се проявява най-ясно при нейните чувства, които все още са най-широко разпространени сред вас. Колкото и тясно да са свързани с онези съзерцания, колкото и неизбежно да произтичат от тях и само с тях да могат да бъдат обяснени, все пак те се разбират неправилно. - Ако Световният Дух ни се е открил величествено, ако сме подслушали действията му съгласно толкова грандиозно замислени и прекрасни закони, какво по-естествено от това, да бъдем изпълнени от сърдечно благоговение пред вечното и невидимото? А когато сме съзерцавали вселената и оттам погледнем назад към нашето Аз, както то в сравнение с нея ни изглежда безкрайно малко, какво тогава може да бъде за смъртния по-близко от истинското непресторено смирение? Ако при съзерцаването на света възприемаме и нашите братя и ни е ясно, че всеки от тях без разлика е в този смисъл точно същото, каквото сме ние, едно специфично изображение на човечеството, и както без съществуването на всекиго ние бихме били принудени да се откажем да съзерцаваме човечеството, какво по-естествено от това, да обхванем със сърдечна любов и симпатия всички тях без разлика на убеждения и духовна сила? А ако от тяхната връзка с цялото погледнем назад към влиянието им върху нашите събития и тогава си представим онези, които са отстъпили от собственото си преходно битие и от стремежа да го разширяват и изолират, за да запазят нашето, можем ли тогава да се опазим от онова чувство на особено родство с онези, чиито действия някога са защитавали съществуването ни и благополучно са ни превели през опасностите? Онова чувство на благодарност, което ни подтиква да ги почитаме като такива, които вече са се обединили с цялото и са осъзнали живота си в него? - Обратно, ако наблюдаваме обикновените постъпки на хората, които не знаят нищо за тази зависимост, как се захващат и се държат за това или онова, за да укрепят своето Аз и да го оградят с някои външни укрепления, за да могат по собствен произвол да водят обособеното си битие и вечното течение на света да не им разруши нещо и тогава ще залее всичко това и по хиляда начина ще нарани и измъчи самите тях; тогава какво по-естествено от най-сърдечното съчувствие към болките и страданията, които възникват от тази неравна схватка и към всички удари, които страшната Немезида нанася по всички посоки? - А ако сме узнали кое е онова, което навсякъде се подкрепя и подпомага в хода на човечеството, а това, което неизбежно рано или късно ще трябва да бъде победено и разрушено, ако не може да бъде преобразувано и променено, и тогава ние от този закон погледнем към собствената си дейност в света, какво по-естествено от съкрушено разкаяние за всичко онова от нас, което е враждебно на гения на човечеството, от смиреното желание да примирим божеството, от страстното желание да се върнем назад и с всичко, което ни принадлежи, да се спасим в онази свещена област, където единствено има сигурност относно смърт и разрушение. Всички тези чувства са религия, както и всички други, при които вселената е единият пункт и по някакъв начин вашето собствено Аз е другият от пунктовете, между които витае душата. Древните добре са знаели това: смирение те наричали всички тези чувства и ги отнасяли непосредствено към религията като нейна най-благородна част. И вие ги познавате, обаче когато срещнете такова нещо, вие искате да се убедите, че това било нещо нравствено и да определите мястото на тези чувства в морала; обаче той не ги ще и не ги търпи. Той не желае любов и симпатия, а дейност, която идва изцяло отвътре и не е създадена чрез разглеждане на своя външен предмет, той не познава страхопочитание освен пред своя закон, осъжда като нечисто и егоистично онова, което може да стане от състрадание и благодарност, порицава, дори презира смирението, а ако вие говорите за разкаяние, той говори за загубено време, което вие прахосвате безполезно. Освен това вътрешното ви чувство трябва да се съгласи с него, че всички тези чувства не са насочени към дейност, че идват сами по себе си и свършват в себе си като функция на вашия най-съкровен и възвишен живот. Какво тогава се гърчите и молите за милост за тях там, където не им е мястото? Благоволете да разберете, че те са религия, тогава няма да изисквате от тях нищо друго освен собственото им строго право и няма да се самозалъгвате с необосновани претенции, които сте склонни да поставяте от тяхно име. Било в морала или където и да е другаде, те са само узурпирани; върнете ги на религията, само в нея е мястото на това съкровище, а като негова притежателка, тя не е служителка на нравствеността и на всичко друго, което е предмет на човешката дейност, а е необходима приятелка и пълноценна застъпничка и посредничка при човечеството. Това е нивото, на което стои религията и особено самодейното у нея, нейните чувства. Веднъж вече намекнах, че само тя придава универсалност на човека; сега мога да го обясня по-подробно. При всяка дейност, била тя нравствена, философска или художествена, човек трябва да се стреми към виртуозност, а всяка виртуозност ограничава и прави човека студен, едностранчив и твърд. Тя ориентира душата на човека по начало към един пункт, а този пункт е винаги нещо крайно. Може ли човек, крачейки по такъв начин от една ограничена творба към друга, действително да изразходва цялата си безкрайна сила? А няма ли по-скоро по-голямата ѝ част да остане неизползвана и затова да се обърне против самия него и да го съсипе? Колко много от вас пропадат само защото са твърде големи за самите себе си; излишък на сила и нагон, който не ги води до никаква творба, защото никоя творба не би му била съразмерна, тласка ги неспокойно наоколо и е тяхна гибел. И това ли зло искате да насочите пак така, че онзи, за когото един е твърде голям, да трябва да обедини всички онези три предмета на човешкия стремеж, или ако знаете още повече такива - и тях? Това би било наистина старото ви тежнение да имате навсякъде човечеството, като да е един къс метал, което винаги да се възстановява - стига обаче да беше възможно! Ако само онези предмети, щом попаднат в окото поотделно, да не възбуждаха ума толкова по еднакъв начин и да не се стремяха да го завладеят! Всеки от тях иска да извърши дела, всеки има идеал, към който се стреми, и една тоталност, която иска да постигне, а това съперничество не може да завърши иначе освен като единият измести другия. Така че за какво човек да използва силата, която му остава излишна при всяко редовно и целесъобразно приложение на своя стремеж към образование? Не така, че да иска пак да формира нещо друго и дейно да работи за нещо друго крайно, а така, че без определена дейност да бъде засегнат от безкрайното и чрез всякакъв род религиозни чувства да реагира на това въздействие. Който от онези предмети на свободната и целесъобразна ваша дейност и да сте избрали, нужно е само малко разбиране, за да се стигне от всеки от тях до вселената, а в нея вие ще откриете и останалите като нейна повеля, внушение или проявление; да ги гледате и разглеждате така като цяло, не като нещо обособено и определено в себе си, това е единственият начин, по който можете при вече избрана насока на ума си да си присвоите и онова, което лежи извън тях, не пак произволно като умение, а по инстинкт за вселената като религия, а защото те и в религиозната форма си съперничат, то и религията се явява по-често поотделно като естествена поезия, натурфилософия или естествен морал, като завършена в целия си облик и обединяваща всичко. По такъв начин до крайното, към което го тласка произволът му, човек полага едно безкрайно, до събиращия стремеж към нещо определено и завършено - разширяващото витаене в неопределеното и неизчерпаемото; така за излишната си сила тъй създава един безкраен изход и възстановява равновесието и хармонията на своето същество, което безвъзвратно се загубва, ако той, без едновременно да има религия, се предаде на отделно ръководство. Виртуозността на един човек е само нещо като мелодия на неговия живот, а той си остава при отделните тонове, ако той не прибави към нея религията. Тя съпровожда мелодията в безкрайно разнообразие с всички тонове, които не ѝ противоречат напълно и по такъв начин превръщат простата песен на живота в пълногласна и великолепна хармония.
Ако това, което намекнах – надявам се достатъчно разбираемо за всички вас - всъщност представлява същността на религията, на въпроса къде спадат онези догми и тезиси, които обикновено се представят като съдържание на религията, не е трудно да се отговори. Някои от тях са само абстрактни изрази на религиозни съзерцания, други са свободно умозрение над първоначалните функции на религиозното чувство, резултати на сравняване на религиозното съзерцание с обикновеното. Да се вземе съдържанието на една рефлексия за същността на действието, над което се размишлява, това е толкова обикновена грешка, че сигурно няма да ви учуди да я срещнете и тук. Чудеса, вдъхновения, откровения, свръхестествени усещания - може човек да има много религия, без да е срещал някое от тези понятия; но който размишлява сравнявайки над своята религия, той неизбежно ще ги срещне из пътя си и не може да ги заобиколи. В този смисъл всички тези понятия наистина спадат в областта на религията, и то безусловно, без да се допуска ни най-малко да се определя относно границите на приложението им. Спорът за това, кое събитие било чудо и в какво всъщност се състоял характерът му, колко откровение е имало вероятно, доколко и защо може да се вярва в него, и очевидният стремеж да се отрекат от това, доколкото това може да бъде направено с достойнство и уважение, и то да се отстрани, при глупавото мнение, че с това се прави услуга на философията и разума, това е една от детинските операции на метафизиците и моралистите в религията; те смесват всички гледни точки и издигат религията на упрека, че твърде много се доближава до положение на науката и физиката. Моля, не допускайте със софистическото си спорене и лицемерното прикриване на онова, което твърде охотно биха желали да известят, да ви объркат във вреда на религията. Последната - колкото и високо да претендира за онези оклеветени понятия - ви оставя непокътнати вашата физика и - ако Бог иска - вашата психология. Та какво е чудо! Кажете ми на какъв език - разбира се, аз не говоря за онези, възникнали след залеза на всяка религия - това означава нещо друго освен знак, намек? И също така всички онези изрази не означават нищо друго освен непосредственото отношение на едно явление към безкрайното, към вселената; обаче изключва ли това, че няма едно също така непосредствено отношение към крайното и природата? Чудо е само религиозното название на събитието, всяко, дори най-естественото и най-обикновено събитие, щом то е годно религиозното и съзерцание да бъде господстващо, е чудо. За мен всичко е чудо, а във вашия смисъл за мен само това е чудо, именно нещо необяснимо и чуждо, което в моя смисъл не е чудо. Колкото по-религиозни бихте били, толкова повече чудеса бихте виждали навсякъде, а всяко спорене за отделни произшествия, дали заслужават да бъдат назовани така, ми прави само болезненото впечатление колко бедно и оскъдно е религиозното чувство на спорещите. Едните го доказват с това, че държат особено на това и онова и че едно явление трябва именно да бъде чудновато оформено, за да бъде за тях чудо. Какво се нарича откровение? Всяко първоначално и ново съзерцание на вселената е откровение, а всеки сигурно трябва най-добре да знае какво у него е било първоначално и ново, а ако нещо от онова, което в него е било първоначално, за вас е още ново, то неговото откровение е и за вас такова, и аз искам да ви посъветвам добре да го обмислите. Какво означава вдъхновение? То е само религиозното название за свободата. Всяко свободно действие, което става дело, всяко предаване на религиозно съзерцание, всеки израз на религиозно чувство, който действително се предава, така че съзерцанието на вселената да преминава и към други хора, е станало по вдъхновение; тъй като е било действие на вселената чрез един човек върху други. Всяко предугаждане на другата половина на едно религиозно събитие, ако едната е дадена, е предсказание, и много религиозно е било от древните евреи да преценяват божествеността на един пророк не по това, колко тежко е било предсказването, а съвсем простодушно по резултата; тъй като не може да се знае дали някой разбира религията, докато не се види дали правилно е схванал религиозното съзерцание тъкмо на тези определени неща, което го е засегнало. - Какво са милостиви действия? Всички религиозни чувства са свръхестествени, тъй като са само дотолкова религиозни, доколкото са предизвикани непосредствено от вселената, а дали са религиозни у някого, това най-добре той ще трябва да прецени. Всички тези понятия, ако религията трябва да има понятия, са първите и най-съществените; те означават по най-своеобразен начин съзнанието на един човек за своята религия; те са толкова по-важни, защото означават не само нещо, което може да бъде всеобщо в религията, а тъкмо онова, което трябва да бъде всеобщо в нея. Да, който не вижда свои собствени чудеса от своята собствена гледна точка към света, у когото не се издигат собствени откровения, когато душата му мечтае да всмукне красотата на света и да бъде изпълнен от неговия дух; който не чувства от време на време с най-живо убеждение, че го тласка Божествен дух и че говори и действа по свещено вдъхновение; който не съзнава поне - тъй като това е фактически най-малката степен - чувствата си като непосредствени въздействия на вселената и познава в тях нещо собствено, което не може да бъде изкопирано, а гарантира чистия си произход от неговата душевност, той няма религия. Да се вярва, което обикновено така се нарича, да се приема, което друг е извършил, желанието да се мисли и чувства това, което друг е мислил и чувствал, е трудно и недостойно дело и вместо, както си въобразяват, да бъде висшето в религията, то трябва да бъде отхвърлено от всеки, който иска да навлезе в светинята ѝ. Желанието да го имаш и запазиш доказва, че си негоден за религията; да искаш това от други показва, че не я разбираш. Вие искате да стоите на собствените си крака и да вървите по собствения си път, обаче това достойно желание не ви кара да се стъписате пред религията. Тя не е робско служене и пленничество; и тук трябва да принадлежите на себе си, това е дори единственото условие, при което можете да я придобиете. Всеки човек, с изключение на малцина, наистина се нуждае от посредник, от водач, който да събужда от дрямка чувството му за религия и да му дава първата насока, но това трябва да бъде само временно състояние; след това всеки трябва да гледа със собствени очи и сам да дава принос към съкровищата на религията, иначе той не заслужава място в царството ѝ и не получава такова. Вие сте прави да презирате нещастните хора, които само повтарят молитви, които извеждат религията изцяло от нещо друго или се придържат към някое мъртво писание, кълнат се в него и доказват с него. Всяко свето писание е само мавзолей на религията, паметник, че е бил тук един велик дух, който не е вече тук; тъй като ако още живееше и действаше, би ли държал толкова на една мъртва буква, която може да бъде само блед негов отпечатък. Религия има не този, който вярва в една свето писание, а онзи, който няма нужда от такова и сигурно сам би могъл да напише едно. И именно това ваше презрение към бедните и безсилни почитатели на религията, у които тя поради липса на храна е умряла още преди раждането, именно това ми доказва, че у самите вас има заложба за религията, а и уважението, което винаги оказвате към всички нейни истински герои, колко много се опълчвате против начина, по който са били изтезавани и осквернявани чрез идолопоклонничество, утвърждава у мен това мнение. - Аз ви показах какво всъщност е религия, намерихте ли в това нещо, което да е недостойно за вашето и висшето човешко образование? Не трябва ли според вечните закони на духовната природа толкова по-плахо да мечтаете за вселената и да се стремите към предизвикано от самите вас обединение с нея, колкото повече поради най-определеното образование и индивидуалността си сте в нея обособени и изолирани. И не сте ли чувствали често този копнеж като нещо непознато? Заклевам ви, осъзнайте зова на най-съкровената си природа и го последвайте. Отърсете се от погрешния срам пред един век, който не трябва да определя вас, а трябва да бъде определян и формиран от вас! Върнете се към онова, което ви е толкова близко, именно на вас, и насилственото отделяне от което неминуемо разрушава най-хубавата част от съществуването ви.
Обаче струва ми се, като че ли мнозина от вас не вярват, че настоящото ми занятие може да иска да спре тук, като че ли все пак сте на мнение, че за религията не е говорено задълбочено, когато все едно че нищо не е било казано за безсмъртието и за божеството. Моля ви, спомнете си, че още в началото се обявих против това, че те са оста и главното в религията; спомнете си, че когато нахвърлях очертанията й, аз обрисувах пътя, по който може да се намери божеството. Така че какво ви липсва още? И защо трябва за един религиозен вид съзерцание да направя повече, отколкото за другите? Но за да не помислите, че се боя да кажа нещо свястно за божеството, защото може да стане опасно да се говори за него, преди да се е появила и да е санкционирана в германския райх една трайна, правно узаконена дефиниция на Бога и съществуването; или пък за да не би, от друга страна, да помислите, че разигравам набожна измама и, за да бъда всичко за всички, с привидно равнодушие искам да принизя онова, което за мене трябва да бъде от несравнимо по-голяма важност, отколкото искам да призная; и така още малко ще ви отговарям и ще се опитам да ви обясня, че за мен Божеството не може да бъде нищо друго освен отделно религиозно съзерцание, от което, както от всяко друго, останалите са независими и че от моя гледна точка и според познатите ви мои понятия вярата "няма бог, няма религия" съвсем не може да се състои, а и за безсмъртието ще ви кажа откровено мнението си.
Най-напред ми кажете какво мислите за божеството и какво искате да мислите за него? Тъй като всяка законна дефиниция все още не е налице и е явно, че съществуват най-големи различия. За мнозинството хора очевидно Бог не е нищо друго, освен геният на човечеството. Човекът е праобразът на техния Бог, за човечеството той е всичко, а според това, което те смятат на важни събития и дела, те определят убежденията и същността на своя Бог. Обаче аз достатъчно ясно ви казах, че за мен човечеството не е всичко, че моята религия се стреми към една вселена, от която с всичко, което спада към нея, то е само една безкрайно малка част, само отделна преходна форма: може ли тогава един бог, който да е само гений на човечеството, да бъде висшето на религията ми? Може би има поетични души и признавам, вярвам, че те стоят по-високо, защото Бог е съвсем различен от човечеството индивид, единствен екземпляр от собствен вид и ако ми покажат откровението, чрез което са познали един такъв бог - един или повече, в религията не презирам нищо толкова, колкото броя,- нека той бъде мое желано откритие, а сигурно от това откровение у мен ще се развият няколко; обаче аз се стремя към още повече видове извън и над човечеството, отколкото към един, и всеки вид със своя индивид е подчинен на вселената: може ли тогава за мен Бог в този смисъл да е нещо друго освен едно отделно съзерцание? Обаче това може да са само непълни понятия за Бога, нека веднага да минем към най-висшето, към понятието за едно най-висше същество, за един Дух на вселената, който я управлява със свобода и разум, то и откъм тази идея религията не е зависима. Да имаш религия означава да съзерцаваш вселената, а върху начина, по който вие я съзерцавате, върху принципа, който намирате в действията и, почива стойността на вашата религия. Ако сега не можете да отречете, че идеята за Бога подхожда за всяко съзерцание на вселената, то ще трябва и да признаете, че една религия без Бог може да бъде по-добра от друга с Бог.
За нецивилизования човек, който има само объркана идея за цялото и безкрайното и само тъмен инстинкт, вселената се представя като единство, в което не може да се различи нищо разнообразно освен хаос, еднообразен в безпорядъка, без разделение, ред и закон, от който не може да бъде отделено нищо единично освен като се отреже произволно във времето и пространството. Без стремежа да го одухотвори една сляпа съдба му представя характера на цялото; с този стремеж неговият бог става едно същество без определени качества, идол, фетиш, а ако той приеме няколко, те няма да се различават по нищо освен по произволно положените граници на тяхната област. На едно друго стъпало на културата вселената се представя като множество без единство, като неопределено разнообразие от хетерогенни елементи и сили, чийто постоянен и вечен спор определял явленията ѝ. Не сляпа съдба бележи характера ѝ, а мотивирана необходимост, в която е заложена задачата да се изследва причината и взаимната връзка със съзнанието, че те никога няма да могат да бъдат намерени. Ако към тази вселена се добави идеята за Бог, тя естествено ще се разпадне на безкрайно много части, всяка от тези сили и елементи, в които няма единство, се одухотворява специфично, възникват безкрайно множество божества, различими според различните обекти на дейността си според различните склонности и настроения. Трябва да признаете, че това съзерцание на вселената е безкрайно по-достойно от онова, няма ли да сте принудени да признаете и че онзи, който се е издигнал до него, но се прекланя пред вечната и недостижима необходимост без идеята за божества, все пак има повече религия от грубия обожател на някой фетиш? Нека сега се изкачим по-високо, там, където пак се обединява всичко спорещо, където вселената се представя като съвкупност, като единство в множеството, като система и едва така заслужава названието си; този, който я съзерцава така като едно и всичко, макар и без идеята за бог, не би ли имал повече религия дори от най-образования политеист? Не стои ли Спиноза също толкова по-високо от някой вярващ римлянин, колкото и Лукреций - от някои идолопоклонник? Обаче това е старата непоследователност, това е черното петно на необразоваността - обстоятелството, че те порицават най-много онези, които стоят на едно и също стъпало с тях, само че в друг негов пункт! Кое от тези съзерцания на вселената ще си присвои човек, зависи от чувството му за вселената, това е истинският мащаб на религиозността му, дали в съзерцанието си има Бог, зависи от насоката на фантазията му. В религията се съзерцава вселената, тя се полага като първоначално действаща върху човека. Ако сега вашата фантазия се придържа към съзнанието за вашата свобода, така че да не може да превъзмогне да мисли онова, което трябва да мисли като първоначално въздействащо, иначе, освен във формата на свободно същество; добре, тогава тя ще олицетвори Духа на вселената и вие ще имате Бог; ако тя се придържа към разума, така че пред очите ви все да стои ясно, че свободата има смисъл само в единичното и за единичното; добре, тогава ще имате един свят и няма да имате Бог. Вие няма, надявам си, да сметнете за богохулство, че вярата в Бога зависи от насоката на фантазията; ще знаете че фантазията е висшето и първоначалното у човека и че освен нея, всичко е размишление над нея; ще знаете, че фантазията е, която ви създава света, и че не можете да имате Бог без свят
Обаче що се отнася до безсмъртието, не мога да скрия начина, по който го приемат повечето хора и мечтата им за него е съвсем нерелигиозна, противна на духа на религията, желанието им няма друго основание освен антипатията им към онова, което е целта на религията. Спомнете си как в нея всичко се стреми към това да се разширят резките очертания на нашата личност и постепенно да се загубят в безкрайното, чрез съзерцанието на вселената по възможност да станем едно с нея; а те противостоят на безкрайното, не искат да излязат навън, не искат да бъдат нищо друго освен самите себе си и са загрижени да не би да загубят индивидуалността си. Спомнете си, че висшата цел на религията беше да се открие вселена отвъд и над човечеството и единственото и оплакване е, че това някак не успява на този свят; те обаче не искат да използват единствената възможност, която им предлага смъртта, за да излязат отвъд човечеството; те се страхуват как ли ще ги вземат отвъд този свят и се стремят най-вече към други очи и по-добри органи. Но веселената им говори, както е написано: който заради мен загуби живота си, ще го запази, а който иска да го запази, ще го загуби. Животът, който те искат да запазят, е жалък, тъй като, ако им е до вечността на собствената личност, защо не ги е грижа еднакво и за това, какво са били, както за онова, какво ще стане? А какво им помага това да отидат напред, като не могат да идат назад? Покрай стремежа към едно безсмъртие, което не е никакво безсмъртие и над което те не са господари, те загубват онова, което биха могли да имат, а на това отгоре и смъртния живот с мисли, които напразно ги плашат и измъчват. Я опитайте от любов към вселената да се откажете от живота си. Стремете се още тук да унищожите индивидуалността си и да живеете в едното и всичкото, стремете се да бъдете повече от вас самите, за да загубите малко, когато се загубите; а ако така сте се слели с вселената, доколкото намирате тук от нея, и у вас е възникнал по-голям и по-свещен стремеж, тогава да продължим да говорим за надеждите, които ни дава смъртта, и за безкрайността, до която неминуемо се издигаме чрез смъртта.
Това е убеждението ми относно тези предмети. В религията Бог не е всичко, а едно, и вселената е повече; освен това не можете да му вярвате произволно или защото искате да го ползвате за утеха и помощ, а защото сте принудени. Безсмъртието не бива да бъде желание, ако не е било преди това задача, която сте решили. Посред крайността да станете едно с безкрайното и да бъдете вечни в един миг - това е безсмъртието на религията.

Фридрих Шлахермахер, „За религията“ (Втора глава За същността на религията), София, Лик, 1994.