Светът
е двойствен за човека съобразно двойственото му държане. Държането на човека е
двойствено съобразно двойнствеността на елементите на словото, които той е
способен да изговаря. Елементите на словото не са отделните думи, а словесните
диади. Единият елемент на словото е словесната диада Аз—Ти. Другият елемент на
словото е словесната диада Аз—То, при който без всякаква промяна на словесната
диада То може да се замени от думите Той или Тя. Следователно Азът на човека също е двойствен. Защото
Азът от елемента на словото Аз—Ти е различен от този в елемента на словото
Аз—То.
*
* *
Светът
като опит спада към елемента на словото Аз—То. Елементът на словото Аз—Ти създава света на връзката. Три са
сферите, от които се съгражда светът на връзката.
Първата: животът
с природата. Тук връзката се лута из мрачни доби и е доезикова. Креатурите
надигат глава към нас, но няма как да достигнат до нас и нашето говорене на Ти
с тях е заседнало досам прага на езика.
Втората: животът
с човека. Тук връзката е явна и езиково оформена. Можем да дарим нашето Ти и да
ни отвърнат със същото.
Третата: животът
с духовните същности. Връзката тук е обгърната с облак[1],
но явява себе си; лишена от език, но оплождаща езика. Не чуваме речено Ти, но
се чувстваме призовани и отвръщаме — образотворейки, мислейки, действайки:
казваме елемента на словото със самото си същество, без да можем с устните си
да речем Ти.
Бива
ли обаче да въвличаме извънезиковото в света на елемента на словото? Във всяка сфера, с всичко, ставащо настоящо
за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от Него; във всяко Ти, и според както подобава за
всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти.
*
* *
Настоящето
не е мимолетно и изплъзващо се, а настоятелно очакващото и устояващото насреща
ти[2]. Предметът
не е трайността, а мълчанието, сдържаността, сривът, вцепеняването,
самоотстраняването, необвързаността, липсата на сегашност. Същностите живеят в
настоящето, предметностите — в миналото.
Тази
основна двойнственост не се преодолява дори и ако се извика един „свят на
идеите“ като нещо трето и непротиворечиво. Защото аз не говоря за нищо друго
освен за действителния човек, за теб и за мен, за нашия живот и нашия свят, не
за Аз само по себе си, нито за битие само по себе си. Но за действителния човек същинската граница пресича и света на идеите.
Наистина,
някой и друг, за когото в света на нещата е достатъчно вещите да му са познати
и да ги употребява, си е изградил една пристройка или надстройка от идеи, в
която намира подслон и успокоение от обземащото го усещане за нищожност. Той
смъква одеждата на противното всекидневие пред прага, намята чиста плащеница и
почва да се наслаждава от гледката на протобиващото или дължимото за битието, в
което животът му няма дял. Може дори и да му харесва да го оповестява.
Но
То–човечеството, което някой и друг
имагинира, постулира и пропагандира, няма нищо общо с едно човечество от плът и
кръв, на което човек казва истински Ти.
И най-благородната фикция е фетиш, и най-възвишените фиктивни убеждения са
порок. Идеите царстват над главите ни също толкова малко, колкото и се
помещават в тях; те бродят между нас и ние ги срещаме; за оплакване е този,
дето оставя елемента на словото неизречен, но жалък е този, който наместо към
него се обръща към идеята с понятие или парола, като че по име.
*
* *
Това,
че непосредствената връзка включва въздействие върху отсрещното, е особено
видно при изкуството: същинското дело на изкуството определя процеса, в който
образът става творба. Отсрещното се изплъзва благодарение на срещата,
благодарение на нея то навлиза в света на нещата, за да продължи да въздейства
до безкрай, до безкрай да става То, но и до безкрай пак да става Ти, ощастливяващо
и разпалващо. То се „въплътява“: от приливното течение на безпространственото и
безвремево настояще, неговата жива плът се възкачва на брега на състоятелното.
Не
така явно е значението на въздействането при връзката с човека—Ти. Същностният
акт, който създава тук непосредствеността, обикновено се разбира чувствено, а
значи бива криво разбран. Чувства
съпровождат метафизичния и метапсихичния план на любовта, но не чувства го
съставляват; и чувствата, които го съпровождат, могат да бъдат от твърде
различно естество. Чувството на Христа към обладания от беса е различно от
чувството към любимия ученик; но любовта
е една. Чувствата се „имат“; любовта
е събитие. Чувствата обитават в човека; но човекът обитава в любовта си.
Това не е метафора, а самата действителност: любовта не се прикрепя за Аза
така, сякаш че Ти е в нея само колкото за „съдържание“, за предмет; тя е между Аз и Ти.
Който не знае това, не познава любовта, пък и макар да й приписва чувствата,
които изживява и изпитва, на които се наслаждава и показва. Любовта е взаимно мирово действо. Който
пребивава в нея, който съзерцава в нея, за него людете се освобождават от
своята преплетеност в човешката гмеж; добри и зли, умни и безразсъдни, красиви
и грозни, един през друг те стават за него действителни и се сбъдват в Ти,
т. е. стават освободени, отърсили се, единствени и подвизаващи се насреща
му; и колчем се сбъдне, изключителността възниква по удивителен
начин — и тъй любящият може да въздейства, да помогне, да изцели, да
възпита, да възвиси, да спаси.
Мартин Бубер, „Аз
и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение“ (прев. В.Теохаров),
Варна: Изд. „Стено“, 1995.
Няма коментари:
Публикуване на коментар