Феноменология на святото

В монографията „Феноменология на святото. От Имануел Кант до Рудолф Ото“ се анализира преди всичко за опита за сакралното, който е същностно необходим и централен момент във всички религии. Условието за възможността на този опит за свещеното е дадено в разумния дух на човека, но единствено личния духовен опит може да активира тази заложба. Основният акцент е творчеството на немския теолог и философ Рудолф Ото, чиято философия на религията, представена в съчинението „Das Heilige“ (през 2013 г. излезе българския превод под заглавието „Идеята за святото“), е пряко свързана с философията на Имануел Кант. Предмет на изследване на монографията е категорията „свято“, формулирана от Ото в „Das Heilige“. Ото заимства три ключови понятия от Кант в обосновката на сакралното като априорна категория и основната цел тук е да се анализира по какъв начин те са приложени към феноменологията на святото на Ото, както и към сравнителните му изследвания върху религиите.

Рудолф Ото

За постигането на тази цел са извървени няколко последователни стъпки: анализ на историческия контекст при формулиране на категорията на святото (свещеното) и установяване на подходите към религията, имащи отношение към творчеството на Ото; анализиране на приложимостта на понятията „a priori“, „схематизъм“ и „възвишено“ от Кантовата философия в основното съчинение на Ото „Идеята за святото“. Освен това е представено и разбирането на Ото за действията на априорната категория на святото в историята на религията, както и приложимостта на философията на религията на Ото към изгражданата от него наука за религията.

Първа глава разглежда отношението между понятията „свещено“ и „свято“, представена е кратка биографична справка за Рудолф Ото, направен е обзор на избрана чуждестранна и българска литература и е анализиран историческия контекст на появата на основното съчинение на Ото „Das Heilige“. Отношението между религиозните понятия „свещено“ и „свято“, както и тяхното значение е от особена важност за настоящото изследване, тъй като в „Идеята за святото“ разликата между тях е фина и на места незабележима, поради което е необходимо те да се прецизират. Всъщност Ото не използва термина „свещено“ (sacral), а немската дума „Heilig“ се превежда предимно като „свято“, но от друга страна „нуминозното“ се родее в голяма степен със свещеното.

Идейните извори за творчеството на Ото са представени в две основни линии: от страна на представители на теологията и от страна на съвременната му философия и психология. Развитието на феноменологията и психологията на религията по това време е ключово за формирането на убежденията на немския теолог. Метафизичните предпоставки в „Идеята за святото“ не са препятствие за пълноценни изследвания на историческите въплъщения на религията, дори напротив – те са техен смислов център и гарант за тяхната истинност и уникалност. Изясняването на различните подходи към религията в началото на 20 век помага да бъде изяснен по-добре идейно-историческия хоризонт в творчеството на Ото. Тези подходи към религията и по-специално в „Идеята за святото“ невинаги могат да бъдат разграничени прецизно поради комплексната им употреба. Философията на религията на Ото задава принципните положения за изграждане на наука за религията. От друга страна, феноменологичният анализ на религиозния опит в „Идеята за святото“ не е изцяло неутрален, защото предполага предпоставката на религиозното a priori, което тук е самото свято.

Двете съчинения на Рудолф Ото, които са от централно значение за монографията, а именно „Религиозната философия на Кант и Фриз“ и „Идеята за святото“, са в пряка връзка помежду си. По своята структура второто съчинение следва точно зададеното от Ото в заключението на първото: най-напред е представено емпиричното изследване на религиите, а впоследствие метафизичният аргумент, с директно позоваване на философията на Кант. Така съчетанието на трансценденталисткия и феноменологичния подходи към религията, е основното трасе, по което се движи проектът на Ото за философия на религията и наука за религията.

Имануел Кант

Сравнителният анализ между основни понятия от критическата философия на Кант и философията на религията при Ото е представен във Втора глава. В „Das Heilige“ се открояват три такива понятия: „a priori“, „схематизъм“ и естетическата категория „възвишено“. В контекста на употребата им при Ото могат да се търсят влиянията на Якоб Фриз, Фридрих Шлайермахер и Ернст Трьолч, но със сигурност методологичната им употреба е заимствана от Кантовата критика. Святото, определено като чиста категория a priori, е в отношение към апостериорните форми на религията, т.е. към конкретните му исторически въплъщения. Святото се „пробужда“ с появата на религиозния опит, но не произлиза от този опит, точно както познанието започва с опита, но не възниква от опита, каквото е посланието на Кантовата епистемология. Априорната категория на святото прави действителна всяка религия.

При формулирането на святото като категория (a priori) според нас Ото има предвид двойно значение на думата: първо, това е пределно общо понятие в религията, и второ – по смисъла на Кантовите категории на разсъдъка. Това второ значение на думата поражда трудности в анализa, защото за Кант категориите принадлежат на разсъдъка, а Ото полага святото като сфера над разума. И в този смисъл святото е свръхкатегориално. Въпреки това проблемът може да намери решение при условие, че тук употребата на термина „категория“, приложен към святото, има само методологическо значение във връзка с Кантовата философия.

Фридрих Шлайермахер

Влиянието на Кант върху Ото е силно, то проличава особено във втората част на „Идеята за святото“, засягаща философската структура на съчинението. Святото е комплексна категория, съдържаща рационално и ирационално a priori. Последното може да бъде изведено, първо – от „Критика на способността за съждение“ на Кант чрез априорното чувство, второ – чрез светогледа на Шлайермахер, и трето – чрез философията на Фриз. Определянето на святото като категория a priori може да бъде условно отнесено към формалния му елемент, докато възвишеното към съдържателния елемент на святото. Своеобразен медиатор между този формален елемент (като трансцендентално условие за религиозния опит) и съдържателните импликации на святото (неговия психолого-антропологически характер) е схематизацията. Рационалните моменти на святото „схематизират“ ирационалните в историческото развитие на религията. Така нуминозното се трансформира в свято, а рационалните предикати в идеята за Бога, както и нравствените категории в религията, се базират на дълбоко ирационално (респ. свръхрационално) основание.

Якоб Фриз

Корелацията между възвишеното и нуминозното (свещеното) е пряка: при проявите и на двете е налице двойствен момент на привличане и отблъскване, и двете не са разсъдъчни понятия, а се основават на чувството. Категорията „възвишено“ за Ото е пресечна точка между религията и естетиката. Възвишеното е „схема“ на святото и е негов най-близък аналог. В „Критика на способността за съждение“ Кант говори за априорно чувство и дори за едно духовно чувство, което дава повод на Ото да твърди, че не моралното a priori или religia naturalis, а Кантовата трета критика осигурява основанието за изграждането на философия на религията.

Науката за религията, като конкретно приложение на принципите на философията на религията, обхваща множество теми, свързани както със сравнителното религиознание, така и с историята на религиите. Религиозното a priori, или казано в термините на „Das Heilige“, святото, като категория a priori, се проявява в религиозното развитие по сходен начин в отделните религии. Това не означава, че навсякъде са налице еднакви религиозни доктрини, но че нуминозният импулс, който ги вдъхновява и ги „води“ към развитие и разрастване, присъства навсякъде. Сравнителните изследвания на религията на Ото са допълнителен „емпиричен“ аргумент за действията на религиозното a priori в историята, с други думи: всички религии и техните специфични феномени и доктрини са манифестации на религиозното a priori. Тези сравнителни изследвания са представени в Трета глава. Сходствата и различията между религиите, както и развитието на науката за религията, довеждат до идеята за междурелигиозен диалог. Рудолф Ото пряко насърчава развитието на този диалог чрез идеята за Религиозен съюз на човечеството, чрез който да бъде „пробудена“ световната религиозна съвест за решаване на конкретни социални проблеми.

Категорията „свято“, формулирана от Ото, отразява историко-философската традиция, започваща с Имануел Кант, преминаваща през Якоб Фриз, Ернст Трьолч и Фридрих Шлайермахер. Формулирането на святото като априорна категория не предполага идентичен и еднороден религиозен опит, а означава, че формалното условие за наличието на религиозен опит е фундирано отвъд всяко емпирично съдържание на този опит. Специфичните различия между отделните религии са пряк резултат от социо-културната среда, културното минало и традиции, както и типа откровение. Но условието за възможността на историческите религии е категорията на святото, поради което в религиозния опит се открива фундаментално единство, въпреки специфичното му съдържание в отделните религии.

Паралелното развитие на религиозните доктрини на Изтока и Запада свидетелства за базисно родство на природата и опита на човечеството като цяло. Това развитие е както свидетелство за действията на априорната категория на святото, така и аргумент за автономната ценност и характер на религията чрез иманентността на mysterium – „изцяло другото“, ирационалната и неконцептуалната основа на религията. Тези паралели пораждат въпроса за „универсалната религия“ – въпрос, който не може да бъде решен чрез снемане на специфичните форми на историческите религии, а само посредством изследване на възвишената природа на мистицизма. Мистическият език на Изтока и Запада показва поразително сходство, но и важни различия. Въпреки последните, основните характеристики на мистическото състояние на съзнанието са еднакви във всички религиозно-мистически традиции. Тези характеристики са пряк аргумент за действията на априорната категория на святото без оглед на религиозно-доктриналните различия или географските реалии. Обичайните изразни средства на мистицизма често са неприемливи за „обикновения вярващ“ поради идеята за фундаменталната идентичност на Абсолюта и индивидуалното себе. Но мистичните и профетичните форми на религия не се противопоставят, а могат да съжителстват в религиозния опит на отделната личност. Двете базови форми на религията трябва да се тълкуват като допълващи се форми на религиозния живот, всяка от които трябва да се разбира в светлината на другата. Само така е възможно да се съзре единството на религията и нейната уникална природа.

*  *  *

Книгата може да бъде намерена в книжарницата на Университетско издателство в сградата на Ректората на Софийскияуниверситет „Св. Климент Охридски“.

Университетска библиотека - каталог

Или се свържете с автора на имейл: miroslavbachev@gmail.com

СЪДЪРЖАНИЕ НА КНИГАТА:

ПРЕДГОВОР

УВОД

ИЗПОЛЗВАНИ СЪКРАЩЕНИЯ

ПЪРВА ГЛАВА. ИСТОРИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТ НА „ИДЕЯТА ЗА СВЯТОТО“ И ПОДХОДИТЕ КЪМ РЕЛИГИЯТА

1. Свещено и свято

1.1. Свято и свещено в „Das Heilige“

1.2. Терминът „Heilig“

2. Историческа ситуация

2.1. Появата на „Das Heilige“

2.2. Рудолф Ото – живот и дело

3. Обзор на избрана литература

3.1. Обзор на литературата в България

3.2. Обзор на чуждестранна литература

4. Извори на идеите на Рудолф Ото извън Кантовата философия

4.1. Библейската традиция: qadoš и ᾰγιος

4.2. Естетико-религиозното предчувствие. Якоб Фриз

4.3. Християнската теология и философия

4.3.1. Дъното на душата. Майстер Екхарт

4.3.2. Съзерцание на Универсума. Фридрих Шлайермахер

4.3.3. История срещу метафизика. Албрехт Ричл

4.3.4. Свято и религия. Натан Зьодерблом

4.4. Съвременна философия и психология

4.4.1. Дескриптивната психология. Вилхелм Дилтай

4.4.2. Рационалното свято. Вилхелм Винделбанд

4.4.3. Еволюция на религиозните форми. Вилхелм Вунд

4.4.4. Психологията на религията през 20 век. Уилям Джеймс

5. Подходи към религията в творчеството на Рудолф Ото

5.1. Феноменология на религията

5.2. „Das Heilige“: феноменология или философия на религията?

5.3. Отношението между философия на религията и науката за религията

5.4. Развитието на науката за религията (Religionswissenschaft)

5.5. Проектът на Рудолф Ото за съвременна философия на религията и влиянието на Кант

5.6. Емпиричният и рационалният път

ВТОРА ГЛАВА. КАТЕГОРИЯТА „СВЯТО“ В СВЕТЛИНАТА НА КАНТОВАТА КРИТИКА НА РАЗУМА

1. Същността на религията

1.1. Рационалната религия: Имануел Кант

1.2. Дистинкцията „рационална религия – исторически религии“

1.3. Религията на святото: Рудолф Ото

  1.4. Кант и светостта

2. Линията Кант-Фриз-Ото

3. Априорното

  3.1. Кант и априорното

  3.2. Кант и теологията

  3.3. Религиозното a priori у Ернст Трьолч

  3.4. Априорното в „Религиозната философия на Кант и Фриз“

  3.5. Априорното в „Идеята за святото“

              3.5.1. Дискусия около априорното в „Идеята за святото“

4. Отношението между рационално и ирационално: проблемът за схематизма

  4.1. Рационално и ирационално в религията

  4.2. Схематизмът у Кант

  4.3. Схематизмът у Шлайермахер

  4.4. Схематизмът в „Религиозната философия на Кант и Фриз“

              4.4.1. Идеален схематизъм на категориите

  4.5. Схематизмът в „Идеята за святото“

  4.6. Дискусия около схематизацията

  4.7. Идеограми

  4.8. Различия между Кант и Ото в приложението на схематизацията

  4.9. Свято и добро

  4.10. Религиозният език като мост между рационалното и ирационалното

5. Естетическият въпрос: възвишеното и нуминозното

  5.1. Религия и естетика

  5.2. Възвишеното и нуминозното

  5.3. Кантовата естетика

              5.3.1. Априорност и емпиричност на съждението на вкуса

  5.4. Естетически въпроси в „Религиозната философия на Кант и Фриз“

  5.5. Двойствен характер на възвишеното и нуминозното

  5.6. Пробуждане на възвишеното и святото      

  5.7. Възвишено, религия и Бог

ТРЕТА ГЛАВА. СВЯТОТО КАТО ИНТЕГРАЦИОННА КАТЕГОРИЯ И НАУКАТА ЗА РЕЛИГИЯТА

1. Науката за религията (Religionswissenschaft)

  1.1. Mysterium на религията: изцяло другото

              1.1.1. „Изцяло другото“ в религиозната история

              1.1.2. Бог като „изцяло другото“  

              1.1.3. Дискусия около „изцяло другото“

  1.2. Сравнителното религиознание и историята на религиите

              1.2.1. „Das Heilige“ в контекста на сравнителното религиознание

  1.3. Религиозното a priori и историята на религията

              1.3.1. Паралелно развитие на религията

              1.3.2. Религиозното a priori, историята и универсалната религия

2. Междурелигиозният диалог

  2.1. История на диалога между религиите

  2.2. Религиозният съюз на човечеството

  2.3. Диалогът между Изтока и Запада

  2.4. Изтокът и индийските религии

  2.5. Бхакти-традицията и християнството

  2.6. Будизмът и християнството

              2.6.1. Прилики между будизма и християнството

                          2.6.1.1. Трансцендентният идеал 

                          2.6.1.2. Монашеството

              2.6.2. Различия между будизма и християнството

              2.6.3. Тантра будизмът

3. Мистицизмът

  3.1. Вяра и мистика

  3.2. Профетични и мистични форми на религията

  3.3. Изследванията на Ото върху мистицизма

              3.3.1 Изтокът и Западът

              3.3.2. Двата пътя: мистицизмът на самонаблюдението и визията за целостта

              3.3.3. Майстер Екхарт и Шанкара Ачаря

              3.3.4. Идеята за спасението и битието като ценност

  3.3.5. Различия между Екхарт и Шанкара

4. Приложението на нуминозното: Паул Тилих, Мирча Елиаде и Карл Юнг

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

БИБЛИОГРАФИЯ

*  *  *

Книгата може да бъде намерена в книжарницата на Университетско издателство в сградата на Ректората на Софийскияуниверситет "Св. Климент Охридски".

Университетска библиотека - каталог