КЪМ ПРЕОБРАЖЕНИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ДОМОВОСТ
Владимир Теохаров
Виновна и отговорна интерпретация – „ и това може би всички го знаят, но на кой му пука”.
Българското е приказно съчетание на чергарско и уседнало от самия извор – алхимическата смес на прабългарско и славянско. Митарстват през вековете и не могат да намерят най-после свой дом, подобно на безкрайното пътуване на Богоизбрания народ на евреите към своята локална и световна Родина. Много етноси са сложили своите подправки към шарената гозба на българското, тук имат „пристан” всички народи и всички религии – в мир и във война.
Българското се тресе от носталгия по „бащината къща”, почти като по прекрасната романтическа дефиниция на Новалис за философията – „носталгия навсякъде да се чувстваш у дома си”.
Емигрантските и бежанските народи, които са минали през Българско, оставиха тук своята домовост и нейния неповторим аромат. Старите и новите български емигранти, които шетат по света, носят винаги със себе си „ дома си” – умират за българска ракия, български суджук, българска баница, българска лютеница, българско сирене, български икони, български мартеници и пр.
Новите български емигранти по света внасят в страната ни повече пари от чуждестранните инвестиции – (виж статистиката). И за какво – за да могат техните близки в България да си спретнат „дом”, трите повели на българското – да построиш къща, да отгледаш дете, да засадиш дърво…
Около 90 процента от българите живеят в собствени домове, ако не греши статистиката, без значение в Родопски махали, цигански гета или панелни джунгли, „Дворец комуто тоже Дом „ – великият Висоцки…
Всички сме потомствени емигранти и всички сме от село, но българските политици – тези марионетни кукли на Театъра на световната покупко-продажба – освен всичко друго затриха и селата, затриха безогледно образование, здравеопазване, селско стопанство, индустрия, а прехваленият морски туризъм се е превърнал в „магистрална проститутка”за преминаващи пияни чужденци.
Неповторимата ” селскост” на панелните джунгли в Големите български градове, неповторимият аромат на кварталните кръчми, където „новите граждани” ритуално „ повтарят” своята емигрантска идентичност – пият домашна ракия и я правят по балконите, кусат домашна туршия и я правят по мазетата, нагъват домашен суджук и го приготвят да съхне като чисто пране.
Непресъхващият извор на Българското село и Българските баби, към градовете пътуваха плодове и зеленчуци, мляко, сирене и кашкавал, истински селски хляб, грижливо стерилизирани буркани със сладко, компот, мармалад, домашна лютеница, люти чушки, царска туршия, печени чушки, малини, ( Преди десетилетия американски психолог писа статия за “Бурканената психология на българина” –но както много други неща, американците не разбират и от това-…). От малките градове пътуваха към целия свят „перлите” на българското производство – храна, цигари, консерви, дрехи, обувки…
Елин Пелин ще се обърне в гроба, ако разбере какво стана с българското село, Димитър Димов ще се обърне в гроба, ако види какво стана с Империята „Никотиана”, Братя Евлоги и Христо Георгиеви ще се обърнат в гроба, ако видят какво стана с Университета…да продължавам ли…
Българското е уникално и универсално – както казваше Старецът Хегел – „ Най-уникалното е най всеобщо” –а той разбираше от тия работи. Българинът обича сам да си спретва дома и да си копае градинката,да си гледа занаята и дюкяна, може би е „индивидуалист” –ужасна дума, напомня ми за етиката на ранните протестантски общности по Макс Вебер ( Протестантската етика и духът на капитализма…). Работа и печалба в Името на Бог, никакъв лукс, спестовност, нови инвестиции, самодисциплина и самоусъвършенстване…
Не вярвам на „гастролиращите” в Българската История монарси, не вярвам на сегашните български политици – Службогонци, не вярвам на Българската Православна Църква – от Църквата, която спаси евреите, от Екзарх Стефан и Патриарх Кирил нищо не е останало-, не вярвам на ритуалните инициации на Новото Българско Възраждане – хайдутлука и бабаитлъка на кражбата „В Името на Народа” – „ от народа, за народа” ( Възвишение на Милен Русков …), искам да примиря екстремумите на Поета – “силно да люби и мрази…”, искам просто „нормалност”, а не вездесъща и необуздана „патология”, искам Анонимност, Формалност и Регулативност на Закона, а не шуробаджанащина… Много ли искам !!!
Моята „антиутопия” – умира последното българско село и последната българска Баба, а Речник на българския език на Найден Геров отива на „Аутодафето” на дигиталната епоха…
Философска и религиозна интерпретация на отношението Личност – социално – социологическо - „ по повод едно дразнение, идващо от Питър Бъргър”.
„Покана за социология” не е глупава книга, Питър Бъргър покани социолозите на модерен танц, а дали е модерен…( “Никога не сме били модерни” – тези слова на Бруно Латур може би заслужават някакво внимание). Не е зле социолозите да престанат да бъдат гурута, диагностици, психолози, реформатори и пр., както ги съветва Бъргър, а просто да се опитват да разбират…
Но докъде стига разбирането на социологията ?
Аристотел знаеше, че човекът е „зоон политикон” – полисно същество, а не ужасния превод „обществено животно”. Велика Елада завеща на Европа „ойкос” – дом-, и „номос” – закон. Великата задача за великите закони на Домовладичеството. Но Европа разбра, че Човекът живее в безкрайно много „ойкономии” – домове. Световните религии завещаха Божествената Ойкономия, Карл Маркс позна потресаващия свят на Политическата Ойкономия, Зигмунд Фройд позна света на Психологическата Ойкономия, а Карл Густав Юнг го коригира и се опита да разбере Вселенската Ойкономия – световната Реалност като единство на универсалната Психея, разбрана и като квантова действителност…
Социологията трябва смирено и благоговейно да замълчи пред Човека, а не да се опитва да го погълне… Личността не просто се оглежда в огледалата на социалните роли, субкултури, ритуали, обичаи, тотеми, табута, общество, публика и пр. Личността изстрадва себепознанието си чрез съдбата на Културата и смирено се оглежда в Божественото Огледало…
„сега виждам смътно като през огледало, но после ще позная, както и бидох познат…” – Първото послание на Свети Апостол Павел до Коринтяните. Личността познава за себе си само толкова, колкото Бог подарява и позволява. Старецът Кант казваше, че „ трябва да разглеждаме човека не като средство, а като цел сама по себе си”,…безкрайна Задача, Ницше се присъедини – „най – близкият е най – далечен”.
Великият мистик Валентин Вайгел – „ Смъртният човек е от света, и в света и светът е в него” – колко юношески нафукано изглежда в сравнение с това Хайдегеровото битие-в-света.
Виртуозната назидателна реч на Киркегор – „Потребността от Бог е височайшето човешко съвършенство” – там танцуват повърхностното „себе си” и дълбинното „себе си” на човека . Повърхностното себе си е за другите, за социума, за публиката… - нека социологията спре дотук, дълбинното себе си е само за пред Бог, то е неповторимо тайнство и свещенодейство…
Човекът танцува между Още-не-Човекът и Вече-не-Човекът, човекът е „незавършено животно” – Ницше.
България танцува между още-не-Дом и вече-не-Дом…
Има ли надежда ?
Може би…или просто „Напразни усилия на любовта” – Шекспир…
