Универсалната любов, Пиер Теяр дьо Шарден

УНИВЕРСАЛНАТА ЛЮБОВ
(Из "Човешкият феномен")

Обикновено ние разглеждаме (и то с каква изтънченост на анализа) само чувствената страна на любовта: радостите и мъките, които ни причинява. Тук, за да определя най-висшите фази на Човешкия феномен, ще ми се наложи да я разгледам в нейния естествен динамизъм и в еволюционното ѝ значение.

Разгледана в своята пълна биологична реалност (сиреч като афинитет на едно същество към друго), любовта не е присъща само на Човека. Тя представлява общо за целия Живот качество и като такова тя съчетава, по разновидности и по степени, всички форми, приемани последователно от организираната материя. При Бозайниците, които са много близо до нас, ние я разпознаваме лесно, както и различните ѝ проявления: половия нагон, бащиния и майчиния инстинкт, социалната солидарност и т. н. По-нататък, или по-надолу по дървото на живота, аналогиите стават все по-малко ясни. Те се размиват, докато станат напълно недоловими. Но именно тук е мястото да повторя това, което казвах за “Вътрешната страна на Нещата”. Ако в едно, без съмнение крайно рудиментарно, но пораждащо се състояние, та дори и в това на молекулата, не съществуваше една вътрешна склонност към съединяване, то щеше да е физически невъзможно любовта да се появи по-нагоре, при нас, в хармонизирано състояние. По-нататък, за да установим със сигурност присъствието ѝ у нас, ние трябва да предположим наличието ѝ, най-малко вътрешно активното, във всичко, което е. И действително, достатъчно е да съзрем целеустремения подем на съзнанието навсякъде около нас и ще се уверим, че тя е навсякъде. Платон също го е почувствал и изразил в своите “Диалози”. По-късно, с мислители като Николай Кузански, философията на средновековието се е върнала технически отново към същата идея. Под въздействието на любовта именно фрагментите на Светът се търсят един другиго, за да се постигне Света. В това няма метафора и то е нещо много повече от поезия. Дали ще да е сила или пък крива, универсалното привличане на телата, от което всички сме дотолкова засегнати, е само опакото или сянката на това, което реално движи Природата. За да съзрем “изначалната” космическа енергия, е нужно, доколкото Нещата притежават вътрешна страна, да се спуснем във вътрешната или радиалната зона на духовните привличания.

Любовта във всички нейни нюанси не е нищо по-различно от повече или по-малко непосредствена следа, оставена в сърцето на елемента от психическата Конвергенция на Вселената към самата себе си.

А не е ли това, ако се не лъжа, лъчът светлина, който би ни помогнал да виждаме по-ясно около самите нас?

Ние страдаме и се тревожим, установявайки, че съвременните опити за колективизация на Човечеството не достигат, противно на предвижданията на теорията и на нашите очаквания, до нищо повече от упадък и поробване на съзнанията. - Но по какъв път сме вървели досега към единението? Едно материално положение, което да защитаваме. Разкриването на един нов индустриален отрасъл. По-добри условия за някоя необлагодетелствана социална класа или нация... Това са единствените и съвсем посредствени области, на основата на които сме се опитвали да се сближим. Какво чудно има тогава, че, следвайки животинските общности, ние се механизираме посредством самия ход на нашето съобщение. Дори в най-висшия акт на изграждането на Науката (поне докато той си остава чисто умозрителен и абстрактен) душите ни се сблъскват косвено и като че ли по обиколен път. Едно все още повърхностно съприкосновение - и следователно опасност от още една зависимост... Единствено любовта по простата причина, че единствено тя прониква и съединява съществата в тяхната същност, е способна - и това е факт от всекидневния опит, да завърши съществата като такива, обединявайки ги. Всъщност в кой точно миг двама влюбени постигат най-пълно притежание на самите себе си, ако не в този, когато се мислят като напълно изгубени един в друг? Действително магическото въздействие, определяното като противоречиво действие на “индивидуализирането” в тотализацията, любовта – не се ли осъществява тя във всеки миг в двойката, в екипа, около нас? И защо това, което се извършва всекидневно около нас в умален мащаб, да не би могло да се повтори някой ден в мащабите на Земята?

Човечеството; Духът на Земята; Синтезът на индивидите и на народите; парадоксалното Примирение на Елемента и Цялото, на Единството и Множествеността: за да добият плът в света, тези неща, наричани утопични и въпреки това биологично необходими, няма ли да е достатъчно да си представим, че нашата способност да обичаме се развива дотам, че да обгърне тоталността от хората по Земята?

Но дали, ще ни кажат тогава, не се целите в невъзможното? Всичко, което може да направи човек, нали така, е да дари любовта си на едно или на неколцина немногобройни човешки същества. Сърцето не би могло да побере нищо повече от тях и в един по-голям обхват не остава място за нищо друго освен за хладна справедливост и хладен разум. Да обичаш всичко и всички - противоречиво и измамно действие, което в крайна сметка води до необичането на всичко.

Но в такъв случай, бих отвърнал аз, ако една универсална любов, както твърдите, е невъзможна, какво ли означава този неудържим инстинкт в сърцата ни, който ни влече към Единството всеки път, щом се възбуди нашата страст? Усещането за Вселената, усещането за Цялото; носталгията, която ни обхваща пред лицето на Природата, пред Красотата, в Музиката – очакването и чувството за едно велико Присъствие. Като изключим “мистиците” и техните анализатори, как се е получило така, че психологията е пренебрегнала дотолкова това фундаментално трептение, чийто тембър е долавян от опитното ухо в основата, или по-скоро на върха, на всяко силно чувство? Резонанс на Всичко – основна нота в чистата Поезия и чистата Религия. И още веднъж, какво издава този феномен, породен ведно с Мисълта и нарастващ с нея, ако не едно дълбоко съгласие на две реалности, които се търсят: отделената частица, която трепти при сближаването си с Останалото? Често ние си представяме, че с любовта на мъжа към жената, към децата му, към приятелите му и в известна степен към родината му се изчерпват различните естествени форми на любовта. Но от този списък отсъства именно фундаменталната форма на страстта: тази, която тласка един към друг под натиска на една затваряща се Вселена елементите на Цялото. Афинитетът, а впоследствие и космическото чувство.

Универсалната любов - тя е не само нещо психологически възможно, но е единственият завършен и окончателен начин, по който бихме могли да се обичаме.

А сега, когато установихме това, как да обясним, че около нас наглед все повече и повече нарастват ненавистта и отблъскването? Ако в нас се е струпала една толкова силна виртуалност за единение, какво очаква тя, та не преминава към действие?

Това несъмнено се получава, защото едва преодолявайки “антиперсоналисткия” комплекс, който ни сковава, ние бихме могли да приемем възможността, реалността на един Любещ и Любим на върха на Света, над главите ни. Доколкото поглъща или поне изглежда, че поглъща индивида, Колективът убива любовта, която е била на път да се породи. Като такъв Колективът в своята същност е нелюбим. Ето откъде се провалят филантропиите. Здравият смисъл има право. Невъзможно е да се отдадеш на Анонимното Множество. Но нека, обратно, Вселената приеме занапред за нас едно определено лице и сърце, да се персонифицира, така да се каже. И веднага в атмосферата, създадена от това огнище, елементарните привличания ще се окажат в разцвет. И тогава без всякакво съмнение под натиска на една затваряща се Земя ще бликнат наяве огромните, все още дремещи енергии на привличане между човешките молекули.

Откритията, направени през последния век, доведоха до нов решаващ тласък посредством унитарните си перспективи в нашата представа за Света, в представата ни за Земята, в представата ни за Човека. Оттам и разцветът на съвременния пантеизъм. Но този тласък, ако не ни извежда до някого, само отново ще ни потопи в свръхматерията.

За да се превърне в успех провалът, който ни заплашва, за да се извърши съглашението на човешките монади, е необходимо и достатъчно, продължавайки нашето знание до последен предел, да припознаем и да приемем като необходими за затварянето и уравновесяването на пространството и времето не само някакво си неясно съществуване в бъдещето, но и още (и именно върху това искам да наблегна) настоящата реално и излъчването от онзи тайнствен Център на нашите центрове, наименуван от мен Омега.

Пиер Тейар дьо Шарден

ПРИЗНАЦИТЕ НА ТОЧКАТА ОМЕГА

След крайното си, довеждащо я понякога до изпадане в заблуда увлечение по прелестите на Анализа, модерната мисъл най-сетне отново започва да си възвръща навика да се обръща към еволюционно-творческата функция на Синтеза. В молекулата, започва да прозира тя, има определено повече, отколкото в атома; в клетката - повече, отколкото в молекулите; в социалното - повече, отколкото в индивидуалното; в математическите построения - повече, отколкото в изчисленията и теоремите... На всяка последваща степен на съчетание се появява нещо несводимо към отделните елементи, както сме склонни да допуснем понастоящем в един нов порядък; а оттук съзнанието, животът, мисълта вече не са далеч от постигането на правото на научно съществуване. Но все пак Науката е още далеч от признанието на присъщата стойност на независимостта и устойчивостта на това “нещо”: нима, породени посредством невероятното стечение на обстоятелствата за едно неустойчиво свързано построение и без да създават при възникването си някакъв измерим прираст на енергия, “синтезираните същества” не са опитно най-прекрасното, но и най-крехкото от нещата? И как биха могли те да предхождат или да надживеят мимолетното съединение на частици, в които току-що се е вложила душата им? В крайна сметка и въпреки полузагатването за духовното физиката и биологията все още се обръщат към елементарното – отново по посока на безкрайно разредената материя, - за да открият Вечното и Великото Устойчиво.

Изхождайки от това състояние на духа, идеята за подготвянето на някаква Душа на душите във връхната точка на Света не е толкова чужда на възгледите на съвременния човешки разум, колкото би могло да изглежда. В крайна сметка има ли друг начин нашата мисъл да обобщи Принципа на Появяването? Но същевременно, тъй като тази Душа, съвпадаща с една много малко вероятна среща на съвкупността от елементи и причини, би могла да се образува, както се разбира или подразбира, единствено в крайно отдалеченото бъдеще, и то в пълна зависимост от обратимите закони на Енергията.

И така точно тези две ограничения (отдалеченост и неустойчивост) по мое мнение са несъвместими със същността и действието на Омега и от които по две положителни причини - едната Любовта, а другата Свръхживотът - бих искал да докажа, че трябва последователно да се освободим.

По причина на Любовта, на първо място. - Изразена в понятията на вътрешната енергия, космичната функция на Омега се състои в това да породи и поддържа под своето излъчване единодушието, на мислещите частици на Света. Върху това се спряхме преди малко. Но как би могла да упражнява това си действие, ако - любеща и любима - тя не Съществуваше по някакъв начин още отсега? Любовта, споменах аз, умира при досега до Безличното и Анонимното. Тя запада също толкова сигурно с отдалечението в Пространството - и още повече с различието във Времето. За да е възможна Любовта, е нужно съвместно и едновременно съществуване. Никога следователно, колкото и възхитителен да е предполагаемият ѝ образ, Омега не би могла дори просто да уравновесява действието на привличане или отблъскване при хората, ако не действаше с еднаква сила, сиреч от неизменно същата Близост. - В любовта, както и при всеки друг вид енергия, силовите линии трябва да се сключват постоянно в съществуващата даденост. Идеален Център, Вероятен Център - нито едно от двете не е удовлетворително. Реален и настоящ Център на настоящата и реална Ноосфера. За да е в най-висша степен привлекателна, Омега трябва да е в най-висша степен настояща.

И по причина на Свръхживота освен това. - За да избегне заплахата от изчезване, несъвместима, както изтъкнах, с механизма на рефлексивната дейност, да отнесе към един все по-обхватен и постоянен субект събирателния принцип на резултатите, придобити посредством неговото действие: Цивилизацията, Човечеството, Духа на Земята. Приобщен към тези огромни същности с невероятно бавен еволюционен ритъм, той добива впечатлението, че се е изплъзнал на разрушителното действие на Времето.

Но с това той успява само да отложи проблема. Защото, колкото и голям да е очертаният във вътрешността на Времето и Пространството радиус, дали в края на краищата кръгът му ще успее да обхване нещо повече от куп отживелици? Докато всички наши построения се покоят с цялата си тежест върху Земята, със Земята те и ще изчезнат. Основният порок на всички форми на Вяра в Прогреса, разкриващи се в позитивистичната символика, е, че не премахват окончателно Смъртта. За какво ни е да откриваме някакъв фокус, възглавяващ Еволюцията, когато той някой ден ще трябва да се разруши?... За да удовлетворява висшите необходимости на действието ни, Омега трябва да е независима от рухването на силите, изтъкващи Еволюцията.

Настоящност, необратимост.

За да включим в последователната картина на Ноогенезата тези две същностни свойства на самостоятелния Център на всички центрове, пред духа ни се открива една-единствена Възможност - да се заемем отново с Принципа на Появяването и да го допълним. Появяването в хода на Еволюцията, както е напълно очевидно за нашия опит, се извършва само последователно и в механична зависимост от онова, което го предшества. Отпървом елементите, които се групират; после проявлението на “душата”, чието действие се разкрива от енергетична гледна точка единствено във все по-усложненото и по-висше спираловидно увиване на мощностите, предавани от веригите елементи. Радиалното действие на Тангенциалното. Пирамидата, чийто връх се поддържа отдолу... Ето какво съзираме по пътя. И ето също така начина, по който в края на процеса самата Омега се разкрива пред погледа ни, доколкото в нея намира връхната си точка развитието на синтеза. Но под този неин еволюционен облик се разкрива все още, нека бъдем внимателни, само половината от нейната същност. Бидейки последен член на поредицата, тя е същевременно и извън поредицата. Не само увенчава, но и затваря. Иначе сумата би се оказала по-малка от самата себе си - в органично противоречие с цялото действие. - Когато, преминавайки отвъд елементите, отново насочваме вниманието си към съзнателния полюс на Земята, би било недостатъчно да се каже, че той възниква от повишението на съзнанията; трябва да се добави, че ведно с това възникване той е вече възникнал. Без което той не би могъл нито да подчинява в любовта, нито да установява в непреходността. Ако по своята същност беше подвластен на Времето и Пространството, които обединява, той нямаше да е Омега.

Самостоятелност, настоящност, необратимост и следователно в крайна сметка - трансцендентност; четирите признака на Омега.

По такъв начин се доочертава без всякакво усилие недовършената схема, в която се опитвахме още в началото на този труд да вложим сложната енергетика на нашата Вселена.

Първо - вече държим в ръце принципа, който ни беше нужен за обяснението било на непоколебимия ход на нещата към все повече съзнание, било парадоксалната здравина на най-неустойчивото: това е Омега. Противно на привидностите, все още приемани от физиката, Великото Устойчиво не е отдолу - в инфраелементарното, а отгоре - в ултрасинтетичното. Именно и единствено посредством своята тангенциална обвивка Светът се разсейва в материята под въздействието на случайността. Посредством своето радиално ядро той постига своя облик и естествена устойчивост, гравитирайки, обратно на предполагаемото, по посока на божествения фокус на Духа, който го увлича напред.

Следователно нещо в Космоса се изплъзва на Ентропията - и се изплъзва все повече и повече.

В продължение на огромни периоди в хода на Еволюцията радиалното, неяснозадвижвано посредством действието на Първодвигателя, намиращ се напред, е успяло да достигне израз единствено в разсеяни групирания - животинското съзнание. И на този стадий поради отсъствието на възможност да се заловят за висшестоящата опора, чийто порядък на опростеност превъзхожда техния собствен, ядрата се разпадат едва образували се. И, напротив, веднага щом посредством Рефлексията се поражда новият тип единство - не само по-затворено и по-съсредоточено, но и многоточково, се задейства висшата физика на центровете. Станали центрове и следователно личности, елементите могат най-после да започнат да реагират непосредствено като такива на персонализиращото действие на Центъра на центровете. Да се прекоси критичната повърхност на хоминизацията за съзнанието всъщност означава да премине от дивергентното към конвергентното – сиреч в някакъв смисъл да подмени полукълбото и полюса си. Отсам тази критична “екваториална линия” е изпадането в множествеността. Оттатък - попадането в едно нарастващо, необратимо единение. Веднъж образувал се, рефлексивният център би могъл да се изменя единствено вглъбявайки се в самия себе си. Външно, разбира се, Човекът се разрушава точно както и животното. Но и тук, и там има обратно действие на феномена. В животното посредством смъртта радиалното се поглъща от тангенциалното. При Човека то се изплъзва и се освобождава. Бягство извън Ентропията, посредством насоченост към Омега. Хоминизирана е дори самата смърт!

По такъв начин, начевайки от зрънцата на Мисълта, съставляващи истинските и неунищожими атоми на нейната Тъкан, Вселената - Вселена, изцяло определена в своята резултанта - се изгражда нагоре, над главите ни, в посока, обратна на Материята, която изчезва: Вселена, събираща и съхраняваща не механичната Енергия, както сме си мислили, а Личностите. Една след друга, сякаш в непрестанно изпарение, “душите” около нас се отделят, понесли нагоре несъобщимия си заряд от съзнание. - Една по една и при все това не поотделно. Защото за всяка от тях поради самата същност на Омега има само една-единствена възможна точка на окончателно появяване: тази, в която под синтезиращото въздействие на персонализиращото единение, придвижвайки своите елементи по спиралите им, като същевременно самата тя се върти постъпателно, Ноосферата ще достигне колективно своята точка на конвергенция - в “Края на Света”.

Пиер Тейяр дьо Шарден, Човешкият феномен

Изд. Аргес, София, 1994.